гъста във вените му, докато съзерцаваше тъмното петно на едното й зърно, смачкано под бялата батиста.
Толкова близко. Дяволски близко.
Можеше да й достави удоволствие, докато спеше. Когато се събудеше, щеше да е възбудена и готова да го приеме; щеше да шепне като молитва името му.
Внезапно си даде сметка колко много желаеше страстните й викове да изпълнят ушите му, докато се слива с нея.
В този миг капитанът на „Циганката“ изруга, завъртя се на пети и остави фенера. С треперещи пръсти напълни една чаша с бренди и го пресуши на един дъх.
По гърлото му потече огън, изгарящ и буен.
Но не и наполовина толкова буен както огъня, който гореше в слабините му.
Наблюдаваше как дланта на Индия стисна измачкания чаршаф. Не помръдна, сякаш се бе парализирал.
Или може би, защото се боеше.
24
…Индия бягаше, а вдясно и вляво от нея бушуваха пламъци. Подвикваха гласове, високо, рязко и подигравателно, но тя не спираше. Защото той бе там, някъде в мрака, някъде в нощта. И тя трябваше да го намери.
Извика името му, но отговор не получи. Беше сама, както винаги, пленена от мрака и сънищата.
И тогава се чу глас. Една-единствена дума.
Това беше нейното име, прошепнато ниско и дрезгаво, както бе звучало винаги в неговата уста. Младата жена потръпна, усетила, че сенките я обгръщат още по-плътно. И тогава се появи той, изплувал от мечтите й, с пламнали от желание очи, с напрегнато от страст тяло.
Нямаше време за страхове или протести. Прекалено силно го искаше, за да им обръща внимание. Притисна се плътно в него и вкуси огъня на плътта му. Искаше й се още. Искаше да почувства неговия мирис по своята кожа, а дъхът му да стане така неравен и учестен, както нейния.
— Моля те! — прошепна тя, без сама да знае какво точно иска.
Той обаче знаеше.
— Добре, любов моя.
Последва шумолене на коприна и роклята й се плъзна сантиметър по сантиметър надолу по трескавата й плът.
Не достатъчно бързо. Дръпна я, за да се освободи от нея и притихна, когато го усети с цялото си тяло.
Все едно най-после се бе прибрала у дома. Все едно си бе поела диво въздух, след като бе плувала прекалено дълго под водата. Все едно бе прескочила на един път заливчето край Суолоу Хил.
Най-после бе открила Девлин. Висок и силен, и смеещ се. Светлите му очи горяха, подобни на самия рай. Кой знае как го бе намерила отново.
Дъхът й секна. Изгаряше от неописуемо желание да го докосне навсякъде, да боготвори тялото, което така и не бе имала време да опознае. Засмя се, опиянена от радост, и се притисна в него; пръстите й си играеха с махагоненочерните косъмчета на гърдите му.
Но тогава по тях, по бронзовата им кожа протече тънка струйка кръв. Последва нисък смях и на светлината на единствения фенер просветна златна халка.
Индия се изправи с вик, все още замаяна от съня.
— Не, не той. Това беше само сън.
Сън. Но защо имаше усещането, че беше много повече.
Притисна завивките към гърдите си; сякаш искаше да прогони ужаса и да разсее забранените си мисли.
— И така, Пъркинс, каква работа ни чака днес?
Капитанът на „Циганката“ се бе качил на фордека, а вятърът рошеше косите му. Беше вперил поглед в неспокойните води на реката, които течаха на изток към морето. Днес същото безпокойство светеше и в очите на Французина.
Застанал върху навито на руло въже, неговият помощник почеса загрубялата си от вятъра буза и се намръщи.
— Някой трябва да съ види с вас заради някакви си диаманти. Кълнял съ, че били приказни. Един друг, който твърди, че знаел таен проход под Кулата с кралските бижута. Срещу съответното заплащане, разбира съ. Предложение да купят онзи бял кон. — Морякът присви устни. — И три предложения за купуване на момчето, което го яздеше.
— Да купят ли? Пъркинс, учудваш ме.
— Аз също съ смаях, капитане. Моля да мъ извините.
— И кой бяха тези, ъъъ, купувачи?
— О, обичайната речна утайка, както и някакъв човек от някакъв бордей в Уайтчапъл.
Французина се засмя горчиво.
— Сега вече със сигурност се превърнахме в гнездо на порока. И колко предложиха за момчето?
— Най-високата цена ли? Двеста лири за коня и двайсет — за момчето. За работата в бордея, искам да кажа. — Пъркинс присви очи. — Като че ли мислите да продавате момъка.
— А не мисля ли? Аз съм човек с грозна слава, Пъркинс.
Помощникът подсмъркна.
— Днес си в лошо настроение, Пъркинс.
— Не в толкова лошо, колкото би трябвало. Откога вземаме пленници на борда на „Циганката“? Особено пък момчета, които не са момчета?
Капитанът повдигна едната си вежда и се почеса замислено по гъстата черна брада.
— Накъде биеш с този въпрос, питам се?
— Какво правим с жена в кораба? Това достатъчно ясно ли е?
— По-тихо! — рече припряно младият мъж и се огледа, за да се увери, че са сами.
— Е, уморих се да чувам „предпазливо“ за това и „търпение“ за онова. Аз спотаявам нещата тук, докато вие ходите до Лондон и един Господ знае още къде. И за какво, питам аз? Вече намерихте три комплекта диаманти и още два — със смарагди. Но те не са това, което търсите, нали? Какво тогава търсим тук, да съ поклащаме на тази котва, когато можем да пренасяме контрабандно през Ламанша първокласно бургундско или коне от Голуей Бей.
Изражението на Французина стана сурово.
— Никакви въпроси, приятелю. Споразумяхме се в началото на пътуването и това все още трябва да остане в сила.
— О, аз не питам, капитане. Вие ще ми кажете, когато му дойде времето. Но аз не мога да бъда търпелив вечно. Не мога да наруша правилото „никакви жени на борда“. От това ще последват само неприятности, помнете ми думата.
— Неприятности. Е в този случай точно така ще стане, това е повече от сигурно. — Пиратът вдигна ножа, който бе взел от Индия, и се взря в наточеното му острие. Но тя ще остане още малко, приятелю. Независимо дали ще донесе нещастие или късмет.
Пъркинс потърка с пръста на крака си едно мръсно петно върху пода.
— И какво да кажа на онези, които ви чакат?
— Не на смарагдите. Не на Кралските бижута в кулата. И не на първите две предложения да купят наперения ми червенокос младеж. Който ще си остане момче — обърна се предупредително към Пъркинс той.
— Да, капитане. Това е вашата игра. А какво ще правим с последния от негодниците? Онзи от бордея?
