— Никога не казва нищичко на никого. Не би трябвало да продължава така, поне докато тези бунтовници не изгубят интереса си към него. — Извика на кочияша да тръгват. — Донесохте ли диаманта?
Дев се потупа по ботуша.
— Няма да ми се изплъзне отново.
Секретарят се облегна назад и се усмихна.
— Прекрасно. Негово височество ще бъде много щастлив. — Зелените поляни на Суолоу Хил преминаваха стремително покрай прозорците на файтона. — И поздравления за успешната акция по спасяването на вашата повереница. Умно го измислихте.
— Не особено умно — поклати глава Карлайл. — Беше въпрос на секунди дали ще спечелим или ще изгубим. Един дявол знае как, но тези откачалки като че ли знаят предварително всяко наше движение. Въпреки това скоро ще се справим с всичките тях. Тримата, които хванахме, с радост ще разкрият всичко, което знаят.
Стивънс приглаждаше грижливо гънките на пелерината си.
— О, нима не сте чули? Има някои лоши новини във връзка с тях. Единият от задържаните скочил от прозореца на къщата, където го държали. Другите двама ги намерили отровени. Изглежда техните сънародници не са пожелали да им дадат възможност да разкрият тайните им.
Погледът на Дев стана суров.
— Значи все пак не сме приключили с тях.
— Страхувам се, че не, лорд Торнуд. — Секретарят извади пистолета изпод пелерината си и го допря в гърдите на своя спътник. — Изобщо не сме приключили.
Миг по-късно се чу изстрел. Каретата обаче продължи да се носи неуморно напред към Лондон и към грижливо планираното убийство, което трябваше да отбележи началото на новата зора.
— Чу ли това?
Смръщила чело, Индия се взираше навън към зелените хълмове и към балона, който се издигаше и падаше плавно. Червено-синята коприна на голямата сфера бе наполовина пълна с горещ въздух за следобедната разходка, която Торн бе планирал да направи с тримата си повереници. Младата жена наблюдаваше как мистър Смитсън проверява баласта и въжетата.
— Какво да съм чул? — попита брат й, който тъкмо довършваше второто си парче от вкусния кекс с кимион на готвачката.
Лейди Деламиър се намръщи отново.
— Нещо, което приличаше на пистолетен изстрел.
— Любовта се е качила в главата ти — промърмори Иън, като поклати тъжно собствената си глава. — Много жалко, защото тя доскоро беше забележително здравомислеща.
— Не, говоря сериозно, Иън. Чух нещо откъм подножието на хълма. Там, където е каретата на Девлин. — Погледът й не се откъсваше от файтона, който се носеше бързо към дърветата на Суолоу Хил. — Надявам се, че Дев си спомня за проблема с моста.
— Той е отбелязан съвсем ясно.
— Знакът може да е изчезнал. Или пък кочияшът — да не го забележи.
— Това трябва да е любов — рече шеговито младият мъж. — Няма и две минути, откакто тръгна Торн, а тя вече си представя какви ли не опасности. — После се намръщи. — Не говориш сериозно, нали? Не мислиш наистина, че нещо не е наред?
Сестра му се изправи и закрачи неспокойно из стаята, пооправи рамката на една картина, след това размести незабележимо две китайски порцеланови вази.
— Не знам, Иън. Това може да е само плод на въображението ми. Но нещо не ми дава мира заради звука, който чух.
— Щом това те тревожи, ще тръгна след тях. Това няма да е никакъв проблем.
— Наистина ли ще го направиш, Иън? Знам, че се държа като глупава гъска, но… — Въздъхна. — Нали няма да се сърдиш много?
Лорд Деламиър разроши косите й.
— Ни най-малко, мъжкаранке. Може би сега най-после ще сметнеш, че съм изплатил дълга си към теб задето някога те блъснах в езерото.
Лейди Марчмънт си играеше с една яркочервена роза в градината, като опитваше да води разговор, или по-скоро — монолог с Алексис.
— Много ми е приятно да те видя жива и здрава отново, скъпа.
В отговор момиченцето само кимна, стиснала здраво в ръце одърпаната си кукла.
— Тук изглежда си много щастлива.
Още едно кимване.
— Алексис, ще бъде много по-добре, ако ме погледнеш.
Детето вдигна бавно очи.
— Добре — произнесе тихо то.
— Така е по-добре. Предполагам, че не помниш нищо от отвличането, нали? Например за хората, които те отвлякоха или мястото, където те държаха?
Момиченцето поклати глава. Пръстите й се впиха в куклата. Графинята посегна внезапно към играчката, но детето скочи на крака и се отдръпна.
— Не се докосвай до Джозефин! Нито пък до мен. Страх ме е от теб. Нима не ги виждаш?
— Кого да виждам?
— Сивите хора, разбира се. Те са навсякъде около теб. Така, както бяха и около него!
Хелена Марчмънт тръгна към Алексис; погледът й бе пълен с омраза.
— Сиви хора ли? — изсмя се студено тя. — Какви глупави истории разправяш пък сега, малка хлапачке?
Момиченцето отстъпи крачка назад.
— Не се приближавай. Те искат теб, не мене. И стават все по-ядосани.
И детето потрепера.
— Сигурна съм, че с тези приказки можеш да изплашиш невъзпитаните си брат и сестра, но не и мен. А сега ми дай тази кукла. А след това си тръгвам.
— Защо и-и-искаш Джоузефин?
— Защото ми казаха, че в нея може би се крие нещо много интересно, нещо, което се е изгубило през нощта, в която умряха родителите ти.
Алексис се обърна и побягна.
— Няма да я дам! Ти си една от тях и чичо Торн ще се погрижи за теб.
— Не мисля така — отвърна грубо графинята. — Много ми е тъжно да го кажа, но чичо ти Торн няма да се погрижи за нищо. Никога вече.
31
Индия се взираше през прозореца към яркия копринен балон, когато откъм розовата градина чу изплашените писъци на Алексис. Миг по-късно детето нахлу през един от френските прозорци; лицето му бе бяло като платно.
— Тя е една от тях! Видях, че я заобикалят от всички страни.
— Кои?
— Сивите хора. — Момиченцето потрепера. — Бяха навсякъде около нея, също както при човека с белега. Нещо ужасно ще се случи, знам.
