Мики Спилейн
Тела, родени за бикини
Глава 1
Викове разцепиха нощната мъгла. Натиснах рязко спирачките и заковах колата до тротоара. Виковете не бяха нещо странно за големия град, но точно в тази част на Ню Йорк те звучаха доста необичайно. Това беше строителна площадка, която разчистваха за издигането на голям небостъргач. Теренът беше почти празен, като изключим няколкото разрушени сгради и купчината тухли. Бившите обитатели отдавна бяха изнесли всичко останало, наоколо се търкаляха само ненужни вехтории.
Имаше и още нещо в тези толкова странни за това място викове. Това беше истинска истерия, която можеше да бъде предизвикана само от див страх. И освен това — крещеше дете.
Грабнах фенерчето от жабката на колата и след миг се озовах на пътечката, която се извиваше между развалините. Хукнах по посока на виковете, като се стараех да оставам в сянка, защото не знаех какво може да се очаква от всичко това. Мислех си, че може би някое дете, което си е играело из тези развалини, е попаднало в беда — стъпило е на изгнила дъска или пък го е затиснала някоя полусрутена стена. Нямаше никакво осветление освен няколкото улични фенера. Дори градският трафик старателно заобикаляше този участък, затрупан с всякакви развалини. Беше доста пусто.
Но това не беше нещастен случай. Там просто седеше едно момченце на около осем години, облечено в мръсни джинси и пуловер. То притискаше силно лицето си с две ръце, а тялото му се тресете от риданията. Дотичах до него и го разтърсих, но дете го не ми обърна никакво внимание. И преди бях виждал подобни неща. Момчето беше изпаднало в истерия, то беше в шоково състояние. Тялото му се бе вцепенило от страх, очите му бляскаха като две малки кръгли мъниста.
Тогава разбрах какво бе предизвикало тези силни викове.
Тялото беше захвърлено зад купчина цимент под една от наклонилите се стени. Беше облегнато на една бетонна плоча, за да не го зърне някой случайно. И в това, че на него се бе натъкнало именно дете, което обичаше да играе из развалините, нямайте нищо чудно. Беше тялото на някаква обезобразена червенокоса жена. Сигурно е била красива, но смъртта беше изтрила всички следи от красотата и.
Грабнах детето и го понесох към колата. Докато вървях, то си пое дъх и виковете се смениха с приглушени хълцалия. То се хвана здраво за мен с ръчичките си и в очите му започна да се появява съзнанието за това, че е в безопасност.
Нямаше никакъв смисъл да го разпитвам. В това състояние едва ли щеше да може да ми каже нещо разумно. Запалих колата, обърнах и се насочих обратно към фургона, където се намираше пазачът на строителната компания.
Отвътре долиташе някаква мелодия. Свиреше радио. Отворих със замах вратата. Един вече започнал да оплешивява здравеняк, който стоеше наведен над кафеварката, поставена на газовия котлон, се обърна изплашено.
— Хей…
— Имате ли телефон? — попитах го аз.
— Чуйте, мистър…
— Зарежи това, момчето ми.
Отворих портфейла си и му дадох възможност да види разрешителното ми, издадено от полицейското управление на Ню Йорк. Той хвърли бърз поглед към 45-калибровия пистолет, който се намираше в кобура под рамото ми.
— Тук се е случило нещо неприятно. Къде се намира телефонът?
Мъжът остави кафеварката и с трепереща ръка посочи към апарата на стената.
— Какво има? Виж re, ако нещо се е случило, то… Махнах му с ръка да мълчи и набрах номера на Пат в участъка. Когато дежурният сержант вдигна слушалката, аз казах:
— Обажда се Майк Хамър. Капитан Чембърс там ли е?
— Само секунда, ако обичате. Пат взе слушалката.
— Отдел за разследване на убийства. Капитан Чембърс слуша.
— Майк е, приятелю. Обаждам ти се от фургона на пазача на Лейтън Констракшън. Ще бъде много добре, ако незабавно дойдеш тук заедно с момчетата си и медицинския експерт.
Пат попита напълно сериозно:
— Окей. Ще ми кажеш ли кого си убил този път?
— Престани да се нравиш на комедиант. Казвам ти, че намерих труп. Извикай й бърза помощ. Тук има болно дете.
— Добре, остани на мястото си. Незабавно тръгвам, а ти не пипай нищо. Нека всичко остане така, както си е.
— Зная това. Кажи на момчетата си да се ориентират по светлините от фаровете на колата ми. Може там да има още някой, а в цялата тази история може да са забъркани и други деца. Ще оставя момчето при пазача. Дано лекарят успее да научи нещо от него.
Затворих телефона и излязох. Върнах се след няколко минути с детето на ръце и го сложих да легне на походното легло на пазача. Той се мъчеше да разбере какво означава всичко това, но аз го срязах, завих детето и му наредих да не мърда никъде, докато не пристигнат полицаите. Това не му хареса особено много, но той просто нямаше друг избор. После се качих в колата, стигнах до мястото, където бях намерил детето, и спрях на тясната пътечка така, че светлината от фаровете да пада върху съседното здание и да разсейва тъмнината.
Като си светех с фенерчето, започнах да оглеждам развалините. В едната си ръка стисках своя 45- калиб-ров пистолет, готов всеки момент да го пусна в действие. Вероятността този, който беше убил човек, да се крие някъде край трупа му беше малка, но аз все пак не исках да се намеря изведнъж в небрано лозе.
Стигнах до бетонната плоча, застинах на място и се ослушах. Откъм центъра на града долетяха слабите звуци на полицейска сирена, които с всяка изминала минута се чуваха все по-силно. Но тук, във вътрешността на квартала, беше пусто. Нямаше никой. Навсякъде цареше мъртвешка тишина.
Насочих светлината от фенерчето надолу и погледнах към тялото, притиснато от бетонната плоча. Тя беше на около трийсет години и за нея вече всичко беше свършило. Лежеше но гръб напълно гола, ако не се смятаха остатъците от блестящото зелено боди с коланче около кръста. Гърдите й стърчаха с някакво тайнствено предизвикателство, дългите й стройни крака се бяха изпънали в предсмъртна агония.
Смъртта й навярно не е била лека. За това говореше мъчителният страх, който бе изкривил чистите линии на лицето й. Полупритворените й очи бяха надникнали в тайнствените дълбини на ужаса, преди в тях да бе помръкнала искрицата на живота, а устата й беше застинала в мълчалив вик на болка.
He трябваше да обръщам тялото, за да разбера как е станало всичко. Червени кървави белези се виеха като змии около ребрата, по гърба и бедрата й. Те ми разказаха всичко. Кървавите съсиреци бяха засъхнали и изкуствената материя на бодито се бе втвърдила като дъска. Дори краищата на дългите й коси бяха в кръв, сякаш докоснати от четката на незнаен художник. Някой я беше завързал и я беше пребил до смърт.
Докоснах с опакото на дланта си студената повърхност на корема й. Който и да беше направил това, той е разполагал с достатъчно време, за да се скрие. Тялото беше на това място най-малко от едно денонощие.
Зад мен виеха сирени, ярките пипала на полицейските фарове разпръснаха тъмнината и се фокусираха върху мен. Нечий глас извика да не мърдам и половин дузина смътно различаващи се човешки фигури започнаха да се приближават към мен през развалините. Пат пристигна втори и нареди на сержанта, който беше насочил към мен своя 38-калибров пистолет, да го махне. Дръпнах се и започнах да наблюдавам полицаите, които си вършеха работата.
Съдебният лекар дойде и си замина бързо. Служителите на моргата откараха тялото за аутопсия, репортерите и фотографите изпълниха строителната площадка и сред потоците светлина от фаровете започнаха да проблясват светкавиците на фотоапаратите. Детето беше откарано в болница. Пат даде последните си инструкции и ми кимна с глава, като ме подкани да се кача в колата му.
Наблизо имаше денонощно кафене. Седнахме на една свободна масичка, която се намираше в дъното на
