Знаех, че това няма много да й хареса, защото имаше рожден ден. Но аз имах късмет. Така или иначе, бях забравил да й купя подарък.
Двата дни се оказаха цяла седмица. Стигнах до офиса в пет без четвърт. Велда пишеше на машина и дори не вдигна очи, докато не дописа страницата.
— Честит рожден ден.
— Благодаря — саркастично ми отговори тя.
Усмихнах се кисело и й подхвърлих пакетчето, което бях купил преди десетина минути. Тя повече не можеше да се въздържи и усмихната разопакова подаръка. Перлите засияха с нежна, розовобяла светлина и Велда нададе лек възторжен вик.
— Истински ли са? — едва успя да каже тя.
— Надявам се, че са истински.
— Ела до мен, ти…
Наведох се и целунах сочните й меки устни, като усетих, че по цялото ми тяло пробягват тръпки. Винаги, когато имам работа с тази изумителна жена, става така. Отдръпнах се от нея и си поех дъх.
— По-добре да не…
— Но аз мислех, че ти самият го искаш.
— Ще ме вкараш в беля, котенце.
— Само почакай, ще ти покажа аз на теб!
— Престани да говориш с мен по такъв начин, чуваш ли! — скарах й се аз. — В противен случай ще избухна.
— Тогава аз ще ти помогна.
Разроших косата й и седнах на крайчето на стола. Беше подредила пощата на три купчини: известия, делови писма и лична кореспонденция. Взех да ги прегледам.
— Нещо важно?
— Ти какво, не четеш ли вестници?
— Мило дете, там, откъдето се връщам, има само хълмове, камъни и дървета.
— Установили са самоличността на убитата червенокоса!
— Коя е тя?
— Максин Дилейни. Била е стриптизьорка по западното крайбрежие. Два пъти са я арестували по подозрение, че работи като момиче на повикване, но всеки път са я освобождавали поради липса на улики, защото клиентите не са подавали оплакване. В последно време се е намирала в Чикаго, където е била регистрирана като модел в една рекламна агенция, където са й направили няколко доста разголени фотографии.
— Срещам се с много приятни хора, нали така? Има ли още нещо интересно в пощата?
— Нищо особено. Имаш една пратка от някакъв приятел.
В купчинката с личната кореспонденция видях голям плосък пакет, който носеше клеймо от прочутия град на Хъдзън, в който се заселват най-големите знаменитости от бившите жители на Ню Йорк. Разкъсах го и свалих опаковката от кутията. Вътре имаше писмо, напечатано на пишеща машина, с което ме уведомяваха, че съдържимото в пратката е направено от един затворник и че всяко волно пожертвувание, което бих искал да направя, трябва да бъде изпратено на фонда, предназначен за организиране на развлечения за затворниците. В кутията имаше изящен кожен портфейл, изработен ръчно. На него акуратно беше гравирано:
Много приятна вещ. Хвърлих портфейла на масата на Велда.
— Какво мислиш по повод на това?
— Репутацията ти е окончателно развалена — тя погледна портфейла, прочете писмото и добави: — Те имат ли Отдел жалби?
— Изпрати им пет долара. Може да е само някаква шега — казах аз, пъхнах портфейла в джоба си и станах от стола. — Хайде да вечеряме.
— Хайде, господин застрахователен агент.
Вече отивахме към вратата, когато телефонът иззвъня. Исках да изляза, без да му обърна внимание, но в такива ситуации Велда беше твърде ревностна секретарка. Тя вдигна слушалката и ми я протегна:
— Пат е.
— Здрасти, старче — казах аз.
В гласа му имаше нещо странно, но не можах да разбера какво точно.
— Майк, кога за последен път се видя с Мич Темпъл?
— Преди седмица. Защо питаш?
— И оттогава не си го виждал нито веднъж?
— Не.
— Да не би да си имал проблеми с него?
— Разбира се, че не, по дяволите! — отвърнах аз. — Нали ти казах всичко.
— Тогава ми кажи следното… имаш ли алиби, да речем, за изминалото денонощие?
— Приятел, ще се намерят най-малко трима души, който да свидетелстват къде съм се намирал през всяка една минута от изминалата седмица до този момент включително. Сега казвай какво е станало!
— Някой е пречукал Мич в собствения му апартамент. Намушкан е с нож право в сърцето. Намерили са го мъртъв върху един живописен източен килим.
— Кой го е намерил?
— Приятелката му, която е имала ключ от апартамента. Тя успя да ни извика, преди да припадне. Ела при мен, трябва да поговорим.
Затворих телефона и погледнах Велда. Имах чувството, че кожата от лицето ми се е свлякла.
— Неприятности ли има? — попита тя.
— Да. Някой е убил Мич Темпъл. Тя разбра за какво мисля.
— Той душеше нещо около убийството на двете момичета, нали?
Кимнах с глава.
— Тогава какво иска Пат от теб?
— Сигурно иска да знае всички подробности от разговора ми с него. Хайде, да тръгваме.
Апартаментът на Мич Темпъл се намираше в едно ново здание в източната част на града. Постройката беше много луксозна. Там живееха само богаташи и знаменитости. Облеченият в униформа портиер не беше свикнал с гледката на полицейски коли и ченгета, от които гъмжеше на тясното пространство пред разкошната, украсена с дърворезба врата на главния вход.
Ченгето, което дежуреше пред входа, ме позна и ни пусна да минем. Качихме се с асансьора на шестия етаж. Площадката на стълбите беше малка. Имаше само две врати. Едната от тях беше затворена — това беше апартаментът на наемател, който отсъстваше, а другата беше широко отворена. Ченгетата, които бяха изпълнили жилището, се занимаваха със своите обичайни задължение.
Пат ми махна с ръка за поздрав и ние двамата с Велда заобиколихме кървавото петно до вратата и се приближихме до тялото, което лежеше на пода. Момчетата от лабораторията по криминалистика вече си бяха свършили работата и стояха настрани, обсъждайки последните бейзболни резултати.
— Може ли? — попитах аз.
— Действай — отвърна Пат.
Застанах на колене и огледах трупа. Мич Темпъл лежеше на една страна сред локва от кръв. Едната му ръка беше протегната и се бе вкопчила в долната част на сакото, което се е опитвал да смъкне от облегалката на стола. Пръстите здраво стискаха бялата батистена носна кърпичка, която винаги се подаваше от края на джоба му. Изправих се и вниманието ми беше привлечено от кървавата диря, която се точеше от вратата до тялото на Темпъл. Беше дълга около двадесет фута.
— Какво успя да разбереш, Пат?
— Като че ли е отворил вратата, след като някой му е позвънил, и е получил удар с нож, чието острие е дълго осем инча. Паднал е по гръб. Онзи, който го е убил, просто е затворил вратата и си е отишъл.
