— Изобщо не си длъжен да правиш услуга на този Сървис.
— По принцип, не. Въпреки че го залових при грабеж, а той дори се опита да ме убие, Хари смята, че съм достатъчно честен, за да си има работа с мен. Прочетох бележката още веднъж.
— Това е отчаяна молба.
— Това, за което мислиш, е истинска лудост.
— Разбира се, клиентът ми е малко странен. Тя недоволно сви рамене.
— Пат не иска да си пъхаш носа в тази работа. Направо си търсиш неприятности.
— По дяволите, не се каня да правя нищо, само искам да открия едно изчезнало момиче.
— Това са празни приказки. Върви по дяволите! Зная, че в края на краищата ще се захванеш с това. Само че не започвай още тази вечер, става ли?
— Окей.
— Окей — повтори тя с лукава усмивка и се притисна до мен, като с едната ръка ме галеше нежно по гърба, а с другата разкопчаваше колана на панталоните ми и аз усетих как малките диви пръстчета запълзяха надолу.
Глава 3
В досието на Хари Сървис пишеше, че единствената му близка роднина е сестра му Грета. Когато преди година и половина го бяха прибрали за въоръжен грабеж, който означаваше за него от седем до петнайсет години в дранголника, тя, както пишеше в досието, е живяла в Гринуич Вилидж. Не си спомнях дали беше присъствала на делото, но когато започнах да разглеждам една папка с изрезки от стари вестници, на една от фотографиите видях жена, която беше с гръб към обектива и здраво стискаше ръката на Хари след произнасянето на присъдата.
Вече минаваше два часът, когато Хай Гарднър влезе в офиса си. Посочи ми стола, а самият той седна зад пишещата машина.
— Какво те интересува, Майк?
— Делото на Сървис.
— Ти му направи малка услуга, когато го прати зад решетките. Сега може и да не се озове на електрическия стол. Не се каниш да се ровиш в случая, нали?
— Когато произнесоха присъдата, някаква жена беше дошла да се сбогува с него. Може би е сестра му. Във вестника ви беше поместена нейната снимка в гръб. Ако се свържа с някой от фотографите, който се занимаваше е това дело, може би ще успеят да ми намерят и някоя нейна снимка в анфас.
— Направила ли е нещо?
— Може да се окаже важна свидетелка по едно дело, но искам да се уверя в това.
— Мога да проверя — каза ми той. — Почакай малко.
След двадесет минути един чиновник от информационния отдел ми донесе две моментални снимки с размери 3?5 инча, на които можех да разгледам лицето й. На една от снимките момичето беше в профил, а на другата — в анфас. Втората беше по-добра. Палтото не можеше да прикрие пищните й форми, изпод широката периферия на шапката се подаваше лице, което дори без намесата на грим изглеждаше хубаво. Ако се понагласеше, сигурно би изглеждала истински красива. Снимката не беше публикувана, защото на нея Хари Сървис беше сниман в гръб, но на обратната страна имаше надпис: „Греша Сървис — сестрата.“ Останалите трима на снимката бяха адвокатът на Хари, прокурорът и собственикът на магазина, който Хари се бе опитал да ограби.
— Може ли да я взема, Хай?
— Разбира се — отвърна той, без да откъсва поглед от пишещата машина. — Кога ще ми разкажеш всичко?
— Това са глупости и може и да няма нищо за разказване.
— Не се опитвай да ме изпързаляш, момче. Вече и друг път съм виждал този твой поглед.
— Може би ще е по-добре да не играя на покер?
— Поне не с мен, а още повече с Пат.
Станах и взех шапката си.
— Значи искаш да бъдеш в течение на нещата?
— Не, само не сега. Успях да се измъкна оттук. Заминавам за Маями. Винаги зная кога е най-добре да спра. Пиши ми, когато всичко приключи.
— Това се подразбира от само себе си — отвърнах му. — Благодаря ти.
Къщата в Гринуич Вилидж, която търсех, се оказа стара олющена тухлена постройка, която навярно по-рано беше служила за друго, но сега в нея имаше ателиета за художници и писатели. Влязох в малко антре. Прокарах пръст по списъка на живеещите, който висеше над пощенските кутии, но не открих името на Грета Сървис. Това не ме учуди. Тя би могла да си смени името, след като брат й беше станал толкова известна личност. Сега всичко зависеше от късмета ми.
Натиснах първия звънец и бутнах вратата, когато бравата щракна. Някакъв момък в омазани с боя панталони промуши през отвора на вратата рошавата си глава и каза:
— Да?
— Търся Грета Сървис.
Той се ухили и поклати глава.
— Това несъмнено не съм аз, приятелче. Аз съм единственият истински мъж в тази отвратителна дупка. А ти имаш предвид някоя дама, не е ли така?
— Така ми казаха. Живеела е тук преди година и половина.
— Тогава мен ме е нямало, приятел. Живея тук само от шест седмици.
— Ами останалите наематели?
Момъкът се почеса по главата и се намръщи.
— Ще ти кажа нещо. Доколкото ми е известно, това стадо на втория етаж се е настанило тук преди около четири месеца. Типични студенти, ако ти е известно какво означава това. Дълги коси, тесни джинси и доста разпуснати… Имам предвид морала им. Самият аз съм човек със свободни нрави. Но тези са истинска измет. Преживяват от случайно изкарани пари и с чекове, които получават от къщи. А чековете им ги изпращат, за да могат да ги държат по-далеч от дома. Ако бях на мястото на техните родители…
— Кой още живее тук? Той се изсмя тихо на глас.
— Можеш да се опиташ да разбереш нещо от Клио, от последния етаж. Тоест, ако тя е в състояние да говори, а това е нещо, което не й се случва често. Казват, че идва много рядко тук.
— Как е фамилията и?
— Има ли някакво значение? — попита той. — Не си спомням някой друг да я е наричал иначе.
— Благодаря, ще се опитам да разбера нещо. Когато той се пъхна в стаята, аз се качих на втория етаж и няколко минути стоях на площадката. Вътре зад полуотворената врата двама души спореха за достойнствата на някакъв музикант, а двама други припяваха под звуците на стара, стържеща плоча. Беше едва десет часът сутринта, но явно сред членовете на компанията нямаше нито един трезвен.
Почуках два пъти, преди да чуя нечии бавни, провлачени стъпки. После вратата се открехна — не с няколко инча, колкото позволяваше желязната верига от вътрешната страна и както обикновено отварят всички жени, а със замах, явно с цел да изненада посетителя. Гледката наистина бе потресаваща.
На прага стоеше момиче, което се подпираше с ръка на касата. Светлината, която проникваше от френския прозорец зад нея, минаваше през коприненото й кимоно и осветяваше пищните й форми. Подстриганите й къдрави като на пудел коси образуваха рамка около лицето й, което притежаваше необикновена красота. Особено изпъкваха черните й очи. В тях имаше нещо толкова пронизително, че на човек му се струваше, че проникват дълбоко в душата, а после решават — ставаш ли за ядене или не, и ако да — до каква степен.
Цяла секунда тя владееше положението и всичко, което можах да направя, бе да изобразя на лицето си една крива усмивка. После успях и да попитам:
— Клио?
— Да, това съм аз, страннико — очите й още един път ме опипаха, а после тя добави: — Струва ми се,
