— Подобна рана обикновено е смъртоносна, нали?
— В повечето от случаите — съгласи се Пат.
— Какво е търсел в сакото си?
— Струва ми се, че е търсел нещо, с което да спре кръвта. Тук явно нищо не е пипано. Учудвам се как е успял да стигне дотук. Съдебният лекар също е учуден как е имал сили да направи това. Два пъти е падал, а последните няколко фута е пълзял.
— Никой не може да стигне до апартаментите, преди отдолу да се обади портиерът — напомних му аз.
Пат ми хвърли отвратен поглед.
— Засега не сме установили кога точно е настъпила смъртта, но един професионалист много добре би могъл да избере подходящ момент. Сега проверяваме останалите наематели и изобщо всички, които са били тук, но мога да се хвана на бас, че няма да открием нищо. Типовете, които живеят тук, не обичат да си имат работа с трупове, нито пък с полицията. Те не познават дори съседите си по етаж.
— Това е Ню Йорк все пак — казах аз.
— А какво ще кажеш за себе си? Това беше твърдение, а не въпрос. Погледнах го и поклатих глава.
— Можеш да ме зачеркнеш от списъка. Не съм го виждал от последната ни среща. Знаеш много добре какво каза той тогава — нямало да предприеме нищо една седмица, но ще работи по въпроса за облеклото на двете жертви. Мислиш ли, че е открил нещо? Той разполагаше с много източници на информация.
Пат сви рамене.
— По този въпрос той няма никакви записки. Секретарката също не знае нищо. Тя казва, че всеки ден е отсъствал дълго, но редовно е доставял материали за вестника си. Сега преглеждаме последните му записки и репортажите му. Може пък да открием нещо, за което да се заловим.
— А какво става със серията статии за мафията, които той публикува последния месец?
— Те са твърде хитри, за да организират лов на журналисти. Прекалено е рисковано. Не ровят там, защото само ще се издадеш. Те имат нужда от анонимност, а не от публична известност. Не, тук има нещо друго.
— Тези проклети бодита?
— Възможно е. Мислех си, че си надушил нещо. Бръкнах в джоба си за цигарите, но напипах портфейла.
— По дяволите, аз съм само един застрахователен агент. Тук е казано много точно — усмихнах се и подхвърлих портфейла на Велда. — Дръж. Можеш да го запазиш за спомен. — Тя го хвана и, като всички жени, го пъхна в чантичката си. — Съжалявам, Пат, но нямам какво да ти кажа. Тоест, освен ако в полицията не решат да ме вземат на служба при тях.
— Ясно — измърмори той, — мога да си представя. Добре, по-добре е да се изметеш оттук, преди да са дошли онези от пресата. Те така ще раздуят нещата, че изобщо не ми се иска да те замесват.
— Тогава ме отпиши, старче.
— Ако чуеш нещо, съобщи ми.
— Разбира се.
— Мини през страничния вход.
По пътя към вратата аз се обърнах.
— Може би ще бъдеш така любезен и ще ме известиш какъв обрат приемат нещата?
Устните на Пат се изкривиха в усмивка.
— Окей, дългоноско.
Вечеряхме в квартирата на Велда. Това беше вечеря в домашна обстановка, едно от мероприятията, които тя подготвяше с особена старателност. Те бяха истински капан за всеки мъж. Беше облечена в син копринен халат, който беше напълно свободен около тялото й, и когато тя се разхождаше из стаята, пред очите ми съблазнително се мяркаха бедрата й, обути в копринени чорапи. Когато седна срещу мен, деколтето на халата се затвори, като скри от погледа ми дълбоката вдлъбнатина между гърдите й, но при всяко най-леко движение той щедро се отваряше и ми даваше възможност да се насладя на гледката.
Накрая бутнах чинията настрани. Бях приключил с пържолата, но не бях усетил вкуса й. Тя ми сипа кафе, усмихна ми се и каза:
— Ясно ли ти е какво ти липсваше през цялото това време?
— Ти, глупаче такова — казах аз, измъкнах цигарите от джоба си, взех една и я пъхнах в устата си. — Имаш ли огън че?
Велда взе чантичката си, изсипа от нея купчина с всякакви женски боклуци, накрая намери кибрита и запали цигарата ми.
Докато пъхаше всичко обратно, тя изведнъж спря, като държеше в ръце портфейла.
— Откъде накъде затворникът е решил да ти изпрати това?
— Нали видя писмото. Това влиза в тяхната възпитателна програма.
— Не, нямам предвид това. Ако такива неща се изпращат на известни хора, тогава няма основание да се бърка тяхната професия. Особено пък твоята. Много лошо, че тук не е написано името на онзи, който го е направил.
— Дан да видим.
Взех портфейла и го отворих. Имаше стандартен дизайн, с отделение за визитни картички, прозорче за удостоверение за самоличност и джобчета за банкноти.
— Празен е — казах аз. — Освен това тези неща се проверяват, за да се предотврати възможността за изпращане на съобщения от затворниците. Това е просто рекламен трик.
— Може би има скривалище — засмя се Велда.
Но аз не се засмях. Спрях погледа си върху портфейла, а после започнах да опипвам линията на прегъването. Намерих го. Беше много хитро скрит таен джоб, който много трудно можеше да бъде открит при един повърхностен преглед. Там имаше бележка.
Беше написана с молив с дребни печатни букви върху парче тоалетна хартия. Прочетох я два пъти, за да бъда сигурен, че не греша — поглъщах всяка дума поотделно.
Скъпи Майк, Чух по радиото за убийството на онова червенокосо момиче. Сестра ми я познаваше. И онази Постън също. Не си помислих за това, когато научих за смъртта на онова маце Постън, но последният смъртен случай ме разтревожи. Вече от четири месеца от Грета няма никакви новини. Моля те, намери я и й кажи да ми пише. Ще ти платя, когато изляза от това място.
Велда измъкна бележката от ръцете ми и я прочете, като се мръщеше.
— Постън — каза тя тихо. — Хелън Постън. Така се казваше детската учителка, която се самоуби.
— Да, това е тя.
— А този Хари Сървис, нима той…
— Да, аз го окошарих.
— Тогава защо ти е писал?
— Може би не ми се сърди. Освен това той не е от момчетата, които се доверяват на полицаите. По- скоро би си глътнал фаса.
— Какво ще правиш, Майк?
— А какво бих могъл да направя, по дяволите!
— Дай това на Пат.
— Великолепно! И тогава всички ще разберат какво първокласно говедо съм. Хари е трябвало доста да се потруди, за да успее да ми предаде тази бележка. „Застрахователен агент“. Това е написано с цел да засегне болното ми самолюбие.
Велда ми подаде късчето хартия.
