че съм ви виждала някъде.
— Казвам се Майк Хамър.
— О, да — от гърлото й се разнесе тих смях. — Вие се мъдрите на първите страници на всички вестници.
Тя свали ръката си от касата на вратата и ме хвана за ръкава.
— Не стойте тук де, влизайте.
Този път моите очи я опипаха. Клио отлично разбра смисъла на погледа ми и се засмя.
— Не обръщайте внимание на тоалета ми — каза тя, — точно рисувам автопортрет. Шашнах ви от пръв поглед, а?
— Много интересно — съгласих се аз. Тя недоволно поклати глава.
— Мъжете като вас живеят твърде дълго на този свят. За тях няма нищо ново. Просто ти се иска да ги пречукаш. — Тя отново се засмя и прокара ръце по косата си. — Затова на мъжете от друг тип това им прави впечатление.
— Не познавам друг тип мъже.
— Да, разбира се.
Тя ме пусна да вляза в стаята и се разположи на една дървена въртяща се табуретка пред статива. Огледах стаята. За разлика от повечето подобни помещения това беше професионално обзаведено ателие. Прозорците и остъкленият покрив имаха напълно съвременен вид и бяха доста рационално разположени, така че да се постигне максимална осветеност на помещението. Всички неща бяха подредени на полици покрай стените. В дъното на ателието цялата стена беше заета от различни уреди за гравиране и резба. По стените бяха окачени картини в рамки, някои бяха оригинали, други — цветни или черно-бели репродукции. На всяка имаше един прост надпис: „Клио.“
— Харесва ли ви?
Кимнах.
— Добра стока.
— Да, по дяволите — каза тя. — Добре печеля, не ми се налага да прося. Не се надявам, че познавате тези картини… нямате вид на човек, който чете модни списания, но така се случи, че ме смятат за една от най-добрите художнички.
Приближих до статива и спрях. Картината, която тя рисуваше, никога нямаше да бъде публикувана от някое нормално списание. Тялото и лицето наистина бяха нейни, но сюжетът… това беше друго. Наистина работата още не беше приключила, но беше напълно ясно що за портрет е това. Това беше една професионална съблазнителка, която обещаваше на всеки мъж всичко, което той поиска, и то не за пари, а именно защото на нея самата й се иска. Цялата беше олицетворение на желанието да дари наслада и самата тя да я изпита, но онзи, който отстъпеше на съблазънта, неизбежно щеше да загине под бремето на безумството, в което тя щеше да го потопи, за да удовлетвори своята собствена похот.
— А това какво е?
— А вие как бихте го нарекли?
— Мога да го нарека натюрморт.
— Улучихте.
— Това няма да ви донесе нари.
— Нима? Сигурно бихте се учудили, ако разберете какво купуват някои клиенти. Но вие имате право, това не е за продан. Понякога се поддавам на своето хоби в паузите между две поръчки. Обаче вие едва ли сте тук, за да говорим за изкуство.
Отдръпнах се от статива и седнах на един стол с права облегалка.
— Познавате ли Грета Сървис?
Отговорът беше мигновен.
— Разбира се, тя известно време живя долу.
— Добре ли я познавате?
Тя сви рамене и каза:
— Дотолкова, доколкото тук изобщо може нещо да се знае. С изключение на старите наематели, тук живеят предимно провинциалисти, които си мислят, че Гринуич Вилидж е район от лявото крайбрежие на Ню Йорк.
— А към кои се числеше Грета?
— Към провинциалистите. Не си спомням откъде беше пристигнала, но работеше някъде като манекенка и се премести тук, защото беше решила, че Гринуич Вилидж е напълно прилично място, а наемът — сравнително нисък.
— А вие какво правите тук? — попитах небрежно аз.
— Аз ли — усмихна се Клио. — Тук ми харесва. Навярно като малка съм се нагълтала с разни невероятни истории за това местенце. Тук сега вече съм от старите, а това означава, че живея на това място около десетина години. Но работата е в това, че не съм като останалите.
— О?
— Печеля добре, затова съм запазила навиците си и обичам хубавото ядене и мога да си позволя да платя една прилична сметка в бара. Така че тук съм нещо като черна овца. Другите ми се присмиват заради хобито ми и отвръщат вирнатите си носове от творбите, които ми носят печалби, но това не им пречи да се нахвърлят върху скъпото пиене и да си тъпчат стомасите и джобовете, когато ми скимне да устроя някое соаре за съседите.
Тя спря и ми хвърли сериозен поглед, а после попита:
— За какво ви е притрябвала Грета Сървис?
— Един приятел иска да я открие. Не знаете ли къде е тя сега?
Клио се замисли малко, а после поклати глава.
— Знаете ли за брат й?
Кимнах с глава.
— Скоро след тази история тя замина. Доколкото ми е известно, никой не знае къде е. Пощата, която идваше на нейно име, беше задръстила пощенската кутия. Така че сигурно не е оставила адрес, на който да я препращат.
— Имаше ли приятели?
— Грета не беше от хората, с които човек се сприятелява лесно. Тя беше… как да кажа… затворена. Виждала съм я няколко пъти с разни мъже, но не приличаше… ами, струва ми се, че те й бяха напълно безразлични. Аз съм на мнение, че я интересуваха само богати мъже.
— Златотърсачка?
— Боже, колко остарял термин! Не, не точно това. Просто тя твърдо бе решила да има пари. Няколко пъти ми каза, че й е писнало да брои стотинките. Намираше ги, но с много труд.
Клио се смъкна от табуретката и изящно се протегна. Ярката коприна на кимоното плътно обви фигурата й.
— Тя беше решително момиче — добави тя. — И някога ще намери това, което търси.
— Но по какъв начин?
— Ако една жена реши да получи нещо, ще намери начини да го направи. И освен това всеки човек си има свои скрити таланти.
— Да, разбира се — съгласих се аз.
— Ставате циничен!
— Как мислите, може ли някой от наемателите да знае къде се намира сега тя?
Тя ме загледа замислено и каза:
— Възможно е. Мога да разпитам някои от тях.
— Ще ви бъде много благодарен.
Клио се усмихна леко.
— И по какъв начин ще изразите благодарността си?
— А вие какво предпочитате?
— Може би ще се съгласите да ми позирате?
— Не ставам за натюрморт.
