— Точно това имах предвид — каза тя с тон, който целеше да ме но дразни.
Засмях се и станах.
— Ще се оплача на шефа ви.
— О, тя ще ви хареса.
— Жени! — казах аз, като тръгнах към вратата и се обърнах.
Клио все още стоеше с гръб към прозореца и в нейния ясно очертан силует се четеше предизвикателство.
— Пак ще намина към вас.
— Много ще се радвам.
Сградата, в която беше живяла Грета Сървис, беше собственост на R.J. Marion Realty Company, която се намираше на Бродуей. Секретарят ме отведе при един оплешивяващ човечец на име Ричард Харди, който завеждаше отдела за помещенията под аренда, които се намираха извън града. Той ме покани да седна и аз накратко го запознах с целта на своето посещение. Той кимна с глава и каза:
— Грета Сървис? Помня я много добре, но се страхувам, че с нищо не мога да ви помогна.
— Не е ли оставила някакъв адрес?
— Не. Пазихме около месец кореспонденцията й, а после я върнахме на подателите. Мислехме, че ще ни извести къде да препращаме пощата й, но не получихме никакво известие от нея. В това няма нищо странно. Някои от тези наематели са доста странни хора, нали разбирате. Те идват, отиват си и никога не искат някой да знае къде са били.
— Не сте ли запазили нещо от кореспонденцията й?
— Не. Но това няма никакво значение, защото от нея нямаше да научите нищо. Това бяха предимно сметки от луксозни магазини, няколко чека от рекламни агенции и цяла камара известия. Тя беше предплатила наема и затова не се занимавахме много с този въпрос.
Благодарих на Харди и излязох на улицата. Небето все още се мръщеше, въздухът беше хладен и чист. Смесих се с тълпата, която беше задръстила тротоарите, и скоро се озовах в офиса си. Когато влязох, заварих Велда да говори по телефона. Накрая тя приключи и остави слушалката.
— Какво разбра?
Разказах й всичко, което бях научил, и взех от масата две папки.
— Какво е това?
— Сведения за Хелън Постън и Максин Дилейни. Помислих си, че могат да ти потрябват. Това са предимно изрезки от вестниците, но в тях пише почти всичко, което полицията знае. Свързах се с някои хора от родния град на Постън, които са я познавали — с директора на училището, инспектора, двама от учителите и с един тип, който й е продал на старо лека кола. Тя е имала добра репутация в училището, но у мен се създаде впечатлението, че преподаването не е било главното нещо в живота й.
Откъснах очи от съдържанието на папката и спрях погледа си върху Велда.
— Какво значи това?
— Нищо определено… просто това е мое мнение. На тази мисъл ме наведе агентът но продажба на автомобили. Знаеш ли, този тип… е истински женкар. Именно той каза, че би искал да може да я види по бикини. Купила си колата, за да тръгне на пътешествие, и е изглеждала много развълнувана от мисълта, че заминава толкова далеч от дома. Затова той мисли, че тази провинциална учителка се е канела да замине в големия град, за да се повесели далеч от зоркото око на училищния съвет. Казах му, че пиша разказ, и той непрекъснато ме питаше дали съм записала всичко точно.
— А Максин Дилейни?
— Обадих се на Върни в Лос Анджелис и той си поприказва с един от полицаите, които са я гепили навремето. Смята, че е принадлежала към онова изгубено племе, което населява Холивудската колония. Те започват с пламтящи от възторг очи да си пробиват път към славата до момента, в който изпитат пълно разочарование. След този момент всичко им става напълно безразлично. Боб Сейбър се свърза с агенцията в Чикаго, където тя се е подвизавала като модел, но там казаха, че не се интересуват от нея, защото не била оправдала надеждите им. Красиво лице, хармонично тяло, но я няма тръпката. И освен това тя все още се мислела за звезда и се държала като такава.
— Значи тези двете са си лика прилика — казах аз.
— Да, безусловно между тях е имало нещо общо.
Велда малко помълча, като хапеше долната си устна.
— Майк…
— Какво?
— Много добре разбирам, защо червенокосата е била облечена със зелено боди, но черното съвсем не се връзва с Постън, не е този тип, разбираш ли?
— Те се променят, момичето ми, веднага щом стигнат до големия град.
— Всички казват, че тя била ужасно старомодна.
— Това е било у дома, а тук никой не я е надзиравал.
— Може тук да има някаква връзка?
— Ако е така, скоро ще стане ясно. Сега искам да провериш сметките в най-добрите магазини и да разбереш нямат ли някакви сведения за Грета Сървис. Може би в някой от тях е оставила новия си адрес. Трудно ми е да си представя, че някое момиче ще си позволи да не плати сметката си или да изгуби възможността да купува на кредит, ако това може да се избегне.
Велда се усмихна.
— А ти да не се каниш да оставиш адрес до поискване?
— Да — казах аз. — Твоя. Ще намина към теб по-късно.
— Много ти благодаря.
— Правя го само от любов към теб, бейби.
— О, господи! — каза тя и вдигна телефонната слушалка.
На деветия етаж на Стенхайм Билдинг Доналд Харни имаше офис, който делеше с трима други адвокати, които засега нямаха достатъчно голяма клиентела. Техният общ секретар ми предложи да отида направо при Доналд и аз бутнах вратата на тясното му кабинетче. Харни изобщо не можеше да търпи разните условности и превзетости. Той седеше зад бюрото си по риза със засукани ръкави, зад ухото му бе втъкнат молив. Като ме видя, той стана и ми подаде ръка за поздрав, като небрежно отхвърли косите от челото си с едно махване на главата.
За последен път се бяхме видели по време на процеса на Хари Сървис, когато той ме разпитваше в качеството ми на свидетел и ми зададе няколко въпроса за обстоятелствата, при които беше арестуван обвиняемият. Присъдата беше „виновен“ и всичко, което Доналд можеше да направи, беше да се помъчи, доколкото може, да смекчи наказанието.
Като се облегна назад, той ме попита:
— Какво те води насам? Да не би клиентът ми да е избягал?
— Хари не е такъв човек — отвърнах аз. — Той по-скоро ще се мъчи да получи предсрочно освобождаване. Не… само искам да науча някои неща за него.
— Това е все още поверителна информация.
— Зная, но става въпрос за благополучието на клиента ти… и за моето също — усмихнах се аз.
Извадих бележката, която Хари ми беше изпратил, и позволих на Харни да я прочете, а после отново я прибрах.
— Как е попаднала у теб?
— Когато човек си има неприятности, той намира различни начини. Знаеш ли нещо за сестра му?
Харни ми хвърли един поглед и започна да се люлее със стола.
— Делото на Хари ми беше предложено по служебен ред чрез съда. Той нямаше средства, за да наеме платен адвокат. Процесът продължи само три дни, защото обвинението се опита да му припише още три неразкрити кражби. Последния ден неизвестно откъде се появи сестра му, напълно съкрушена от скръб. По всичко личеше, че на младини те са били доста близки, но после не бяха поддържали никакви контакти.
— Тогава вече нищо ли не можеше да се направи, за да се помогне не Хари?
