още се влача в колежа, само че ролята на първокурсник вече не ми отива и започвам да си мисля, че в края на краищата моят старец сигурно е бил прав… Трябваше да започна работа в неговата фирма. Когато започваш да проумяваш всичко това, целият ти ентусиазъм започва да се изпарява.
Той замълча и се замисли.
— Може би трябва да започна от брадата? Дали да не я обръсна?
— Съветвам те и да се подстрижеш.
— Тогава студентската шапка ще ми бъде широка — засмя се той. — Как попадна тук?
— Клио ме доведе.
— А, да, мацето с пищния задник. За нея се разказват какви ли не истории, но аз мисля, че всичко това са дрънканици. Нито един от тези, дето се мотаят тук, не би се отказал от такова парче. Ти вече опита ли я?
— Не.
— Ха! Интересен отговор. Всеки друг на твое място би излъгал. Поне каниш ли се да го направиш?
— Засега не съм мислил по този въпрос.
— Слушай, братле, с такова отношение към въпроса може и да не улучиш. Клио просто не може да понася някой да бъде равнодушен спрямо нея. А как се запозна с нея?
— Търсех Грета Сървис. Живеела е в същата сграда, в която живее и Клио.
Младежът ми хвърли учуден поглед.
— Грета? Господи, та тя отдавна си замина — огледа ме той от горе до долу. — Вземане даване ли си имаш с нея?
— Никога не съм я виждал.
— Правилно. Момчетата се опитваха да й се пускат, но тя не им отвръщаше със същото. Някои от тях все още вехнат по нея. Сол веднъж я видял в града, но тя бързо успяла да му избяга. Не иска да има нищо общо с бившите си приятели.
— Кой е Сол?
Той посочи кльощавия тип в червена карирана риза, който клечеше до вратата и подпрял брадата ся с ръце, съзерцаваше триото, което се опитваше да пее фолк.
— Почакай малко, ще го доведа.
Сол Ренър се препитаваше, като съчиняваше обяви и ярки заглавия за модните женски списания. По този начин се беше запознал и с Грета Сървис, която по това време работела за едно от тях.
Казах му, че нося писмо за нея от един неин приятел, който има работа за нея, но Сол направи кисела физиономия и каза да не се надявам много на това.
— Когато я видях последния път, тя нямаше нужда от работа. Излизаше от един нощен ресторант с някакъв мъж и цялата беше в кожи и скъпи бижута. Хвърли ми едно бегло: „Здрасти, радвам се да те видя“ и изчезна. Успях само да я попитам дали е чула за Хелън Постън, но тя ме изгледа много странно, кимна с глава и се качи в таксито.
— За Хелън Постън ли?
— Да, оная откачената, дето се удави. Те двете с Грета няколко пъти се бяха снимали за „Синьорет Фашънз“, където сътрудничех по това време, и имаха голям успех. Сега съм склонен да мисля, че бяха много по-близки, отколкото може да се предположи. Така че това ми се стори странно. Добре се е уредила сега.
— Кой?
— Грета — отговори той. — Онова типче, с което я видях, приличаше на Чарли Чаплин — нисичък, черничък, с влажен поглед и мустачки. Много бързо я напъха в таксито.
— Не знаете ли къде бих могъл да я намеря? Той се усмихна.
— Опитайте в Ню Йорк.
— Чудесно. Но може би още някой знае нещо?
— Ами! Тук аз съм единственият, който я е виждал. Момичето успя да постигне това, което търсеше. Струва ми се, че не иска да я безпокоят. Поне съм сигурен, че не й се налага да работи вече.
Онези от триото подхванаха нова песен за войната, а аз допих питието си. Клио беше притиснала в ъгъла двама бабаити. Те отпиваха от бирата си и с всичка сила се мъчеха да водят сериозен разговор. Донякъде облекчих тежкото им положение — усмихвайки се, за да не нараня нежните им чувства, хванах Клио подръка.
— Време е да вървим, сладур.
Единият от юнаците ме хвана за ръката и с негодувание каза:
— Хей!
Трябваше да хвана с ръка китката му и леко да натисна.
— Да?
Усмихнах му се така, че да види всичките ми зъби, и той ме разбра правилно.
— Нищо, няма нищо — каза бързо той и аз го пуснах.
Клио се изсмя, хвана ме подръка и двамата с нея тръгнахме към изхода.
— Велик човек — каза тя. — Велик, най-велик. Да отидем у дома да пием по едно кафе, искам да ти покажа нещо.
Бутнах вратата с крак, тя се затвори и Клио падна в обятията ми. Пламтящите й от страст устни се впиха в моите. Имах чувството, че иска да ме глътне. Тя внимателно пое ръката ми и я притисна към топлия си корем. После я постави върху гърдите си. Стори ми се, че тя цялата се напрегна от докосването на пръстите ми. Тялото и конвулсивно се извиваше, притискайки се до моето в своето откровено желание. Аз я отстраних от себе си много внимателно и взех ръцете й. В очите й пламтеше мек пламък, любовен и мъдър, устните й бяха влажни и трепереха. Тя ме гледа дълго, а после попита:
— Искаш ли кафе?
— Проверяваш ли ме?
Тя се усмихна тъжно и с края на пръстите си погали лицето ми.
— Как можеш да правиш такива неща с мен?
— Не е лесно.
— Следващия път наистина ще ти бъде трудно.
— Замълчи — ухилих се аз.
Глава 4
Влязох в офиса, изтръсках мокрия от дъжда шлифер и го хвърлих на облегалката на стола. На бюрото ми имаше чаша с кафе, която Велда беше оставила за мен. Бях изпил половината, когато тя влезе и постави пред мен двете страници доклад, който беше написала на машина.
— Бурна нощ ли прекара?
О, тези жени! Но нямах намерение да играя играта й.
— Не беше зле. Попаднах на следите на Грета Сървис.
— Аз също.
— Разкажи с две думи.
— Имала е дълг от шестстотин долара и всеки месец е плащала вноски. Изведнъж изплатила целия остатък с гръм и трясък, престанала да прави повече покупки и никъде не е оставила адреса си. Една от жените в отдела за продажби на кредит е познавала Грета от времето, когато е била продавачка и я е обслужвала. От думите й разбрах, че Грета Сървис е носила рокли, които са били много по-скъпи от тези, които са се продавали в магазина. Е, това е. А ти къде беше миналата нощ?
— Работих.
С няколко думи й разказах всичко, което бях научил, като подчертах, че Грета Сървис е била приятелка с Хелън Постън. Велда си водеше бележки, лицето й беше станало сериозно.
— Искаш ли да изясня това?
— Да, поразпитай познатите й. Те, разбира се, помнят тази история със самоубийството. Ако се наложи, бутни нещо. Трябва да минеш за репортер, който проверява получените сведения. Само че внимавай.
— Като теб ли?
