се разхождат почти голи, макар че, да ме вземат дяволите, не зная защо го нравят. Според мен съдебният лекар малко попрекали с хобито си. Той взе проби от плата и от кожата, преди да откарат трупа. Не го твърди със сигурност, но явно е напълно доволен от факта, че диагнозата му се потвърждава, както той смята. Според него първото момиче е било отровено от бавнодействаща отрова, която причинява много болезнена смърт.
— Какво можеш да направиш по този въпрос?
— Нищо. Нямаме тяло за ексхумация, нито пък възможност да докажем, че тъканните проби принадлежат именно на този труп. Само след няколко дни в пробите няма да остане и следа от тези химикали. Отровата се разлага.
— А как стоят нещата с второто момиче?
— Камшикът е оставил но тялото доста ясни белези. Всичко много точно съответства на някои циркови принадлежности, които специално се внасят от Австралия.
— Проследихте ли купувачите? Пат поклати глава.
— Купуват ги на дузини. Работата е в това, че ги рекламират навсякъде, дори и във вестниците. Проверихме и се установи, че тези неща се купуват в огромни количества направо чрез доставка по пощата. Практически е невъзможно да се проследят всички купувачи.
— Тогава ни остават само отпечатъците от пръстите.
— И снимката. Момчетата от фотолабораторията доста се поизпотиха, докато успеят да възстановят лицето й.
Той извади една фотография с размери 4?5 и аз внимателно я разгледах.
— Лица като това правят силно впечатление и не се забравят — каза той. — Била е истинска красавица.
— Мога ли да я задържа?
— Разбира се. Ще я публикуват и във вестниците.
— Много добре. Ще ти се обадя, когато се срещна с Темпъл.
— Мислиш ли, че от това ще излезе нещо?
— Зная за него някои неща — усмихнах се леко аз.
— Няма да му стане приятно, ако си отворя устата.
В дванайсет и половина се срещнах с Мич Темпъл в ресторанта Блу Рибън на 44-а улица. Той вече беше на възраст и си беше извоювал правото материалите му да се публикуват на първа страница. Успехите го бяха направили още по-циничен.
Когато му се обадих, той веднага усети накъде духа вятърът. Не ми се наложи да му обяснявам защо съм дошъл. Веднага след като седнахме и си поръчахме, той каза:
— Как стана така, че си вечно на топа на устата?
— Трябва по някакъв начин да си вадя хляба. Той ми се ухили криво.
— Недей да ме изяждаш с парцалите заради онова парти на яхтата. Вече два пъти се опитваше да го направиш.
— А какво ще кажеш по повод на историята с Люси Делакорт, за която така и не написа нищо? Домът, който тя управляваше…
— Откъде знаеш това?
— Имам купища приятели на най-необичайни места — отвърнах му. — Бедната Люси ти тежи на съвестта, нали?
— Добре, добре. Стига. Какво искаш от мен?
— Пат те моли да не се занимаваш с въпроса са сходството в дрехите на двете последни жени, които бяха намерени убити.
Лицето му доби странно напрегнат вид.
— Ho аз съм прав, нали? — попита той меко. — Не е ли така?
— Престани, Мич. Просто Пат не иска в цялата тази история да бъде замесен сексът. Това е всичко. Това винаги предизвиква у хората ненужни мисли. Остави го няколко дни да поработи на спокойствие, а после ще можеш да правиш каквото си искаш. Съгласен ли си?
— Трябваше доста да походя, докато проследя тези проклети етикети. Опашката щеше да ми падне от ходене.
— И какво успя да установиш?
Мич сви рамене.
— Само евентуалните купувачи. Продавачите не ми казаха нищо определено, защото това е доста гореща стока. Може да са били някакви провинциалисти, които са искали да купят на жените си нещо по- еротично, или военни, купили тези неща в големия град, за да се позабавляват с уличниците… Или пък дами, които са искали да поразпалят малко огън в душите на старците с помощта на найлоновия блясък.
— И това ли е всичко?
— Не успях да получа никакво описание на купувачите, с изключение на две пиленца, които са купили размери не за себе си. Явно са сред постоянната клиентела. Бих могъл да ги проследя, но не мисля, че от това ще излезе нещо. Може би имаш някакво мнение по този въпрос?
— Една доста свежа идея. Велда обърна внимание на цветовете — погледнах го аз многозначително. — Зеленото боди на червенокосата и черното — на блондинката. Не зная, но може би в това има някакъв смисъл.
— По дяволите, това са най-търсените цветове! Никой не търси бели и розови. Сега скромните не са на мода. — Мич се облегна назад. — Може би няма да е зле да кажеш на Пат, че все още работя по въпроса.
— Той също.
— Направо е учудващо, че никой друг не забеляза тази връзка. Не е кой знае какво, но все мак е връзка.
— Може би причината е в това, че всички разглеждат случая с детската учителка като самоубийство…
— Сега малко започвам да се съмнявам в това — измърмори Мич.
— Пат също. Но на него и друг път му се е случвало да вижда самоубийци, които са излизали от къщите си само по бельо. Това явно е доста разпространена практика.
— Да, зная. Би могла да стигне до реката с палто. Тогава никой не би я забелязал. Ако го е загубила, то всеки от онези, които се мотаят из доковете, би могъл да го намери и да го заложи в кръчмата, без дори да му мине през главата чие би могло да бъде.
— Какво да кажа на Пат?
— Ще мълча една седмица. А после все пак ще се помъча да открия връзката между облеклото на двете жени — каза той и ме погледна над ръба на чашата си. — Е, ами ти, Майк? Твоите версии са винаги интересни. Какво мислиш по въпроса?
— Не ме интересува. Това е версията ми.
— И дори не си любопитен?
— Разбира се, че съм — ухилих се аз. — Но ще следя внимателно всичко в твоя вестник.
След обяда с Мич излязох от ресторанта и завих надясно по Бродуей, насочвайки се към офиса си. Утринната влага се беше сменила със ситен дъждец, който беше измил улиците и беше превърнал тротоарите в буен поток от чадъри.
На първите страници на вестниците, които се продаваха по будките, хората можеха да прочетат разказ за смъртта на червенокосото момиче, а в един от сутрешните броеве се мъдреше и моята фотография редом с трупа, а също така и снимката на момчето. Купих си няколко вестника, пъхнах ги в джоба на шлифера и влязох в Хакард Билдинг.
Велда ми беше оставила бележка, че излиза да купи това-онова и скоро ще се върне. Междувременно звъннах в офиса на Краус-Тилман и улучих Уолт Хенли, който ми даде указания за следващата ми задача, оставих слушалката и добавих към бележката на Велда постскриптум, с който я уведомявах, че ми се налага да замина за един-два дни и затова уговорката ни за вечеря се отлага.
