Разтворих палтото си и извадих моя 45 калибров от кобура. Очите му изскочиха като го видя.
— Аз съм този балък, момчето ми — казах му аз — и ако не си извадиш езика пред зъбите, ще ти помогна с това — и дулото спря на сантиметър от предните му зъби.
— Стая 206 — бързо избъбра той.
Банкнотата ми беше петарка. Смачках я на топка и я пъхнах в зяпналата му уста, след което прибрах пистолета.
— Следващият път да не ме забравиш. А дотогава си дръж езика зад зъбите ако не искаш да се разделиш с него.
— Д-да, с-сър — заекна той и буквално скочи обратно в асансьора като затръшна вратата.
206 беше надолу в коридора, апартамент с изглед към улицата. Почуках, но никой не се обади. Задържах дъха си и долепих ухо до дървената плоскост на вратата. По този начин дървото действа като резонансен щит и всеки шум отвътре се увеличава стократно. Само че този път нямаше нищо за усилване. Апартаментът беше пуст. За да се уверя окончателно пъхнах листче под вратата, така че да му се подава крайчето отвън, после се отдръпнах и слязох по стълбите на първия етаж. Там си събух обувките и се качих по чорапи горе. Бележката си стоеше в същото положение в което я бях оставил.
Вместо да продължавам да се мотая пристъпих към действия. Измъкнах комплект шперцове. Третият подред стана. Дръпнах резето на вратата за всеки случай.
Апартаментът беше мебелиран. В гостната нямаше никаква следа от личните вещи на Калецки освен ако не се броеше снимката му на лавицата над камината където беше доста по-млад. Влязох в спалнята. Беше просторна, с два шкафа с чекмеджета и маса. Но леглото беше само едно. Значи наистина спяха заедно. Разсмях се макар че им го бях споменал тогава за да ги извадя от равновесие.
Под леглото имаше куфар. Отворих го. Най-отгоре върху шестте бели ризи лежеше пистолет 45 калибър с две резервни пачки до него. Господи, та това оръжие беше само за професионалисти, а в тоя град изглежда вече започваха да ги подритват по улиците. Подуших дулото, но беше чисто. Не беше стреляно с него най-малко от месец. Изтрих си отпечатъците и го оставих на мястото му.
И в чекмеджетата не можах да открия кой знае какво. Хал Кайнс си държеше там албума с фотографии който демонстрираше уменията му в почти всички видове спорт в колежа. Имаше и много снимки на жени, и някои от тях не бяха много лоши, тоест ако си падате по високи и кльощави. Аз специално харесвам здравенячките. В края на албума имаше и няколко фотографии на Джордж и Хал заедно. На една от тях ловяха риба. На друга бяха в курортни дрехи до някаква кола. Но особено ме заинтригува третата.
Хал и Калецки бях застанали пред един магазин. На тая снимка Хал изобщо нямаше вид на момче от колеж. Напротив, имаше вид на съвсем почтен бизнесмен. Но не това беше впечатляващото.
На витрината зад него стоеше една от ония нов тип реклами които ги поместваха на витрините към улиците и която представляваше голям плакат с надпис под него. Бяха два такива. Единият беше излязъл малко размазан, но другият се виждаше съвсем ясно, че беше Моро Касъл. А Моро Касъл беше изгорял преди осем години. Но въпреки това на снимката Хал Кайнс изглеждаше по-възрастен отколкото сега.
Нямах повече време за разглеждане. Чух да се затръшва вратата на асансьора и влязох в приемната. Докато стигна и някой вече мъчеше да вкара ключ в бравата. Последва серия от псувни след неизбежния неуспех чак докато вдигна резето и отворя вратата.
— Заповядай, Джордж. — казах аз.
Видът му беше повече уплашен отколкото удивен. Изглежда наистина беше повярвал че съм се опитал да го убия. Хал стоеше зад него готов да хукне в мига в който посегна към шефа му. Джордж се овладя първи.
— Да влезеш с взлом в апартамента ми! Този път вече…
— О, млъквай и влизай. Вече почва да ме боли глава от развалената ви плоча. А ако не искаш, да затварям, защото става течение.
Двамата пристъпиха вътре и се вмъкнаха в спалнята. След малко излезе червен като рак. Не му дадох шанс да ме обвини повторно.
— Какъв е тоя оръжеен склад? — запитах го аз.
— За юнаци като теб — изръмжа той — дето се опитват да ме пречукат през прозореца. А и освен това си имам разрешително за носене на оръжие.
— Хубаво. Само гледай срещу кого искаш да го използуваш.
— Не се тревожи, първо ще те предупредя. А сега, ако нямаш нищо напротив, ще ми кажеш ли какво правиш тук?
— Разбира се, синко. Искам да ми разкажеш всички подробности по случая. След като съм обвинен в опит за убийство, бих искал да знам какво толкова съм направил.
Джордж скъса опаковката на пурата си и я пъхна в устата си. Не бързаше да я запали.
— Нали имаш връзки в полицията, — каза накрая той — защо не ги запиташ?
— Защото не обичам информация от втора ръка. И защото ако имаш макар и малко ум в главата, ще ми разкажеш. Пистолетът, с който е стреляно по теб, е този на убиеца, а той ми е дяволски нужен. И ти знаеш това. Но това не е всичко. Убиецът този път е пропуснал, но можеш да си заложиш ботушите, че той няма така лесно да се откаже.
Калецки извади пурата от устата си. Около очите му се бяха образували тънки бръчици от страх. Беше здравата уплашен. Опитваше да го скрие, но без особен успех. Ъгълчето на устата му заби в нервен тик.
— Не виждам нищо което да ти е от полза. Седях си в голямото кресло до прозореца. Изведнъж прозорецът се пръсна и куршумът се заби в гърба на креслото ми. Хвърлих се на пода и изпълзях до стената за да не бъда в обсега на този който стреляше.
— Защо? — запитах бавно аз.
— Как защо? За да се спася, разбира се, за какво друго. Да не мислиш че трябваше да стоя там докато успее да ми пръсне черепа? — Калецки ме изгледа с поглед изпълнен с презрение, но аз се направих че не го забелязвам.
— Изглежда не разбра какво те питам, Джордж. — казах му аз. — Имах предвид защо въобще са стреляли по теб.
Ситни капчици пот изпъкнаха по челото му. Избърса нервно веждите си.
— Че откъде да знам? Открай време имам врагове.
— Но този е много специален, Джордж. Той уби Джак и сега гледа да види и твоята сметка. Следващият път може и да не си толкова голям късметлия. Хайде сега, кажи ми защо си на мушката му?
Той замалко не подскочи.
— Н-не знам, честна дума, не знам. — Тонът му беше едва ли не умоляващ. — Опитах се да размисля, но нищо не ми дойде на ума. Затова се и преместих в града. Там всеки можеше да се добере до мен. Тук поне е пълно с хора наоколо.
Приведох се към него.
— Мозъкът ти изглежда не е наред, Джордж. Двамата с Джак сте имали нещо общо. Какво е било то? Какво е това, което е знаел и Джак? Ти си имал нещо важно за личност която е интересувала Джак извънредно много. Като ми отговориш на тоя въпрос ще заловя убиеца на Джак, който се опитва да премахне и теб. А сега да поблъскам ли главата ти в пода да ти освежа паметта или ще се сетиш без помощ?
Той се изправи рязко и закрачи по стаята. Мисълта че е в списъка на някой убиец го изкарваше из релсите. Просто не беше вече на ония години. Това вече го съкруши окончателно.
— Нищо не знам. Даже и да има нещо, сигурно е някаква грешка. Познавах Джак съвсем отскоро. С Хал бяха стари познати. Той се беше запознал с него чрез мис Манинг. Ако виждаш някаква връзка, ще се радвам да ти помогна с каквото мога. Да не мислиш че искам да получа куршум в черепа?
Бях забравил напълно за тази страна на въпроса. Хал Кайнс си седеше на креслото до камината и продължаваше да опъва здраво цигарата. Изобщо не спазваше правилата на спортния режим. Още ми беше пред очите снимката му. Оная, отпреди осем години. По дяволите, правеше го да изглежда като старец. Не знаех. Може и да беше някой изоставен магазин с реклама отпреди години.
— Окей, Хал, нека чуем и твоята версия.
Хлапакът завъртя глава към мен като ми даде възможност да се насладя на гледката която
