предоставяше гръцкия профил на носа му.
— Джордж каза всичко.
— Как се запозна с мис Манинг? — запитах го аз. — Къде я срещна за пръв път? В края на краищата жена като нея се движи в сфери недостъпни за боклуци като вас.
— О, тя дойде при нас в университета миналата година и изнесе лекция по практическа психология. Това е основният ми предмет. Тя покани няколко студента да посетят клиниката й в Ню Йорк за да се запознаят с методите й на лечение на практика. Аз бях един от тях. Тя се заинтересува от мен и ми помогна изключително много. Това е.
Не беше трудно да се разбере защо се е заинтересувала от него. Полудявах само от мисълта за това, но той можеше да се окаже прав. Възможно беше да е било чисто професионален интерес. В края на краищата жена като нея можеше да има който си пожелае мъж, включително и мен.
— А Джак? Кога се запозна с него? — продължих аз.
— Малко след това. Мис Манинг ме заведе в апартамента му на вечеря с него и Мирна. Бях се забъркал в една пиянска свада след футболен мач. Беше последният за сезона. Всички попрехвърлихме малко мярката и раздрусахме здравата кръчмата. Джак познаваше собственика и вместо да ни опандизят отървахме се като заплатихме за щетите. Другата седмица пък изучавах случая с един маниакален убиец в един от полицейските участъци, когато се срещнахме пак. Той беше много радостен като ме видя и вечеряхме заедно. За кратко време се сприятелихме. Бях щастлив да го познавам, защото ми помогна изключително много. Работата ми изискваше посещение на места, където обикновено е невъзможно да стъпи човек като мен, но с неговата помощ и това се уреди.
Главата ми не побираше чутото. Джак никога не говореше много за когото и да било. Нашето приятелство беше започнало от общата ни работа и се беше задълбочило по площадките за стрелба, балистичните таблици и каталозите с отпечатъци от пръсти. Дори и в армията не бяхме престанали да говорим за това. Всичко останало беше незначително и случайно. Беше ми споменал за приятелите си и това беше всичко. Мирна познавах много добре. Калецки ми беше добре известен от връзките му с подземния свят. Близначките Белеми ги знаех най-вече от вестниците и от краткото ни познанство преди това.
Нямаше какво повече да науча. Шляпнах шапката на главата си и се запътих към вратата. Никой от тях и не помисли даже да каже довиждане така че излязох затръшвайки вратата колкото сила имах. Отвън вече се замислих откъде ли Джордж се беше сдобил с тоя 45 калибров. Пат ми беше споменал че никой от присъстващите на партито не притежава оръжие. Но Джордж имаше, и то какъв, и плюс това разрешително за него. Поне така твърдеше. Е ако нещо изскочеше някъде замесено с 45 калибров, знаех къде да проверя първо.
Близначките Белеми живееха на петия етаж. Апартаментът им имаше същото разположение като този на Калецки. Единствената разлика беше само че тук ми отвориха на звънеца. Вратата имаше защитна верижка отвътре и в шестинчовата пролука се показа едно малко плоско, но въпреки това доста приятно личице.
— Да?
Не можех да различа с коя от двете разговарям, за това за всеки случай запитах:
— Мис Белеми?
Тя кимна.
— Аз съм мистър Хамър. Частен детектив. Работя по случая с убийството на Джак Уилямс. Не бихте ли могли…
— Но разбира се…
Вратата се затвори и верижката беше свалена. После пак се отвори и застанах лице в лице със жена чието тяло беше буквално изваяно. Кожата й беше загоряла от слънцето с изключение на ситните бръчици покрай очите й, а ръцете и раменете й бяха като излезли като изпод пръстите на някой скулптор. Тая жена очевидно нямаше нужда от ретуш по снимките си. За момент се удивих как изобщо биха могли да имат проблеми с намирането на съпруг. Всичко си й беше на мястото. Имаше достатъчно свободни момчета които не биха се поколебали да направят предложение дори и без да имат предвид зестрата.
— Няма ли да влезете?
— Благодаря ви.
Пристъпих прага и се огледах. Не се различаваше много от този на Калецки, но във въздуха се носеше дискретен аромат на парфюм вместо този на пури. Заведе ме до чифт дивани разделени от масичка за кафе и ми махна към единия. Седнах и тя зае място на срещуположния.
— А сега кажете за какво искате да ме видите.
— Може би ще е по-добре да ми кажете с коя от двете мис Белеми говоря в момента, за да не ви объркам.
— О, аз съм Мери — изсмя се тя. — Естер отиде на покупки, което означава че няма да я има цял ден.
— Е, надявам се да ми кажете всичко което ми е необходимо. Мистър Чеймбърс беше ли вече тук?
— Да. И ми каза да ви очаквам.
— Нямам какво толкова да ви питам. Познавахте се с Джак още отпреди войната, нали? — Тя потвърди с кимване. — Забелязахте ли нещо особено вечерта през време на партито? — продължих аз.
— Не, нищо. Пийнахме малко и потанцувахме. Видях как Джак няколко пъти имаше разгорещен разговор с Мирна, и веднъж той и мистър Кайнс се усамотиха в кухнята за петнайсетина минути, но се върнаха смеейки се сякаш си бяха разказвали анекдоти.
— А някои други да се бяха отделяли за разговор?
— Хм, не. Мирна и Шарлот по едно време се бяха заприказвали, но момчетата им прекъснаха разговора когато започнаха танците. Мисля че говориха за сватбените планове на Мирна.
— Какво стана после?
— Отбихме се да хапнем по сандвич, и после се прибрахме в къщи. И двете както винаги си бяхме забравили ключовете та се наложи да вдигаме портиера за да ни пусне. Легнахме си веднага. Не знаех нищо за убийството до момента в който един репортьор ни събуди по телефона за да ни интервюира. Очаквахме да ни посетят от полицията и затова останахме цял ден у дома, но никой не дойде. Едва днес се обадиха.
Тя замлъкна внезапно и завъртя леко глава.
О — каза тя — извинете ме за момент. Бях пуснала ваната да се пълни.
Тя побягна по тесния коридор и изчезна в банята. Сигурно остарявах. Не можех да чуя никаква течаща вода.
Няколко списания лежаха на стойка до дивана. Вдигнах едно и го прелистих, но се оказа от онези модни списания които съдържаха само кройки и модели без никакви снимки и аз го захвърлих. Най-отдолу имаше два броя на Признания. Бяха малко по-добри от останалите, но дъвчеха все едно и също.
Едното описваше историята на едно момиче в големия град срещнало детектив който я оставя с разбито сърце. Тя се опитва да се хвърли под колелата на идващия в метрото влак. Намира се обаче някакъв младок-пъргавелко който я сграбчва в последния момент и я прави уважавана жена.
Тъкмо бях стигнал до мястото където я води при мировия съдия когато Мери Белеми се върна. Само че този път главата ми се замая. Беше сменила сивия си костюм с едно ефирно розово неглиже чийто единствен мотив беше простотата. Беше разпуснала косата си и лицето й имаше чист и строг вид.
Не знам дали го беше планирала, но за миг застана между мен и прозореца и светлината направи съвсем прозрачно неглижето й. Оказа се че отдолу нямаше нищо. Усмихна се и седна до мен. Отдръпнах се да й направя малко място.
— Извинявам се, че трябваше да ви напусна за малко, но водата изстива бързо.
— Не се притеснявайте, на повечето жени не им стига и цял ден за това.
Тя отново се изсмя.
— Не съм от тях. Страшно съм любопитна да чуя повече подробности за случая върху който работите.
Тя кръстоса крака и се наведе да си вземе цигара от кутията върху масата. Принудих се да си завъртя главата на другата страна. На този етап не можех да си позволя даже и дребна любовна афера. А и бързах
