Оказах се прав. Отидохме пак до къщата и огледахме панела. Вратичката се оказа точно там където ни беше обяснила мадам. Не беше чак толкова умело замаскирано. Бутонът беше вграден в основата на едно цвете декорация върху стената. Задвижваше електродвигател с мощност една шестнайсета от конската сила свързан към електрическата мрежа на къщата с автоматично изключване и реверс. Двамата с Пат навлязохме в прохода. През пукнатините на стената се процеждаше достатъчно светлина. Бяха го вградили при последното преустройство на къщата. Тунелът вървеше десет фута, после правеше рязък завой, след което се появяваха стъпала водещи към мазето. Озовахме се вече между стени. Една врата водеше към мазето на съседната къща. Когато беше затворена изглеждаше като част от стената.
Обзалагах се че хората от къщата дори и не подозираха за нейното съществуване. Останалото беше вече съвсем лесно. През вратата на мазето в двора, и оттам на улицата. Времето от влизането до излизането на улицата беше не повече от минута. Минахме още веднъж през прохода вече с мощно фенерче, като не пропуснахме неогледан и инч, но не открихме нищо. Обикновено когато някой много бърза винаги пропуска или забравя нещо, но този път късметът не беше на наша страна. Върнахме се в приемната и запалихме по цигара.
— Е?
— Какво „е“, Пат?
— Е, искам да ти кажа че се окажа прав за времето — изсмя се той.
— Така изглежда — съгласих се с него аз. — Откри ли нещо в миналото на Хал?
— Досега имаме съобщения от двадесет и седем колежа. Никъде не е изкарал повече от един семестър с изключение на последния му колеж. В повечето случаи престоят му не е надхвърлял повече от месец. Всеки път, когато е напускал, след него са си отивали и по няколко момичета. Събери ги и ще получиш една наистина внушителна бройка. Сложили сме една дузина полицаи на телефоните от сутринта и още не са приключили.
Обмислих чутото и прокълнах Хал преди да запитам:
— Какво откриха момчетата в джобовете му?
— Нищо особено. Петдесет долара, няколко банкноти, малко в монети, шофьорска книжка и документ за собственост за колата му. Имаше и няколко клубни карти, но бяха от колежите. Отишъл е чист. Открихме колата му. Беше празна ако не се броят чифт копринени чорапи в жабката. Между другото, как е успял да се вмъкне там, щом си бил на пост?
Опънах дълбоко от цигарата, като се опитах да си припомня всички посетители.
— Хвана ме. Във всеки случай не е дошъл сам, сигурен съм. Единственият начин по който е могъл да се вмъкне е бил да се маскира с някоя друга възглавница или нещо друго под сакото си, или пък… — Изведнъж щракнах с пръсти. — Сега си спомням. Дойде една група от шест души и ми скриха от погледа още няколко други които бяха зад тях. Скупчиха се на стъпалата пред входа и се вмъкнаха по възможно най-бързия начин.
— Беше ли сам?
Пат зачака нетърпеливо отговора ми.
Трябваше да поклатя глава.
— Не мога да кажа, Пат. Изглежда абсурдно да е дошъл с убиеца си, но е така.
Следобедът неусетно беше преминал във вечер и ние решихме че беше достатъчно за деня. Двамата се разделихме пред управлението и аз подкарах към къщи за да се поизмия. Случаят започваше да ми действа на нервите. Беше все едно да се промъкнеш през здраво заключена врата със зъл булдог зад нея.
Дотук бях огледал престъплението от много ъгли; а сега се беше появил още един. Исках да проверя дали наистина на бедрото на близначката имаше рождена бемка.
Обадих се да ми донесат вечеря от една кръчма долу на ъгъла и обърнах отгоре една кварта бира. Беше станало близо девет часа когато се обадих в апартамента на сестрите Белеми. Обади се мек глас.
— Мис Белеми?
— Да.
— Тук е Майк Хамър.
— О!
Тя се поколеба за секунда, и после добави:
— Слушам ви.
— Мери ли е или Естер?
— Естер Белеми. Какво мога да направя за вас, мистър Хамър?
— Мога ли да ви видя тази вечер? — запитах аз. — Искам да ви задам няколко въпроса.
— Не можете ли да ми ги зададете по телефона?
— Едва ли. Ще отнеме много време. Мога ли да дойда?
— Окей. Заповядайте. Ще ви чакам.
Благодарих и казах довиждане, после скочих в палтото си и препуснах към колата си.
Естер беше абсолютно копие на сестра си. Дори и да имаше разлика, едва ли можех да я доловя. Не ми беше останало време да се взирам първия път за някакви евентуални отличителни белези. Най-вероятно ако ги имаше, то те можеха да бъдат само в характерите. Мери беше абсолютна нимфоманка, да видим сега какво представляваше сестра й.
Поздрави ме достатъчно сърдечно. Носеше много семпла официална рокля за вечеря, която лукаво открояваше съвършените форми на тялото й. Подобно на Мери и тя имаше остатъци от добър тен и мускули на атлет. Косата й обаче беше по-различна от тази на Мери. Естер беше навила своята в чудесен кок. Това беше единственото нещо, което не ми беше по вкуса. Редом до мен момиче с навита на кок коса има вид на прислужница готова всеки момент да грабне лопатата и метлата. Но телосложението й компенсираше с лихвите недостатъка в моите очи.
Седнах на дивана, както и предишния път. Естер се наведе над барчето и извади чаши и бутилка скоч. Върна се с леда и разля напитките, и чак тогава подхвана разговора.
— За какво искахте да разговаряме, мистър Хамър?
— Наричайте ме Майк — казах аз учтиво. — Не съм свикнал с такива официални обръщения.
— Добре, Майк.
Облегнахме се удобно и хванахме здраво чашите в ръка.
— Колко добре познавахте Джак?
— Не много. Това беше приятелство, което идва с няколко срещи след запознанството, но нищо повече от това.
— А Джордж Калецки? Какво ще кажете за него?
— Изобщо не го познавах. Не ми харесваше.
— Сестра ви остави у мен същото впечатление. Пускал ли се е при вас някога?
— Не ставайте глупав.
Тя си събра мислите, преди да продължи.
— Беше страшно ядосан на нещо през цялата вечер тогава. Беше направо непоносим, бих казала. Изобщо не ми остави впечатление за джентълмен. Имаше нещо отблъскващо в държането му.
— Това не е необичайно за него. Той е бивш изнудвач. Още се движи из някои подземни сфери.
След като си кръстоса краката не можех да мисля вече за никакви въпроси. Нямаше ли някога да се научат тия жени да си придърпват полите та да не внушават на мъжете срещу тях всякакви мисли в главата? А може и с тая цел да ги носят къси, знае ли ги човек.
Естер видя как очите ми проследиха линията на краката й и се опита да придърпа полата си надолу. Древното инстинктивно движение обаче нямаше особен успех просто защото полите още не ги правеха от каучук.
— Да продължим, а? — запита ме тя.
Изкашлях се и продължих.
— С какво си вадите хляба, ще ме простите за грубия израз?
Знаех отговора предварително, но нали все трябваше с нещо да поддържам разговора.
Очите й проблеснаха дяволито.
— Имаме си независим източник на доходи — дивиденти от акции. Татко ни остави своя дял в няколко фабрики в южната част на щата. Защо питате, да не си търсите богата съпруга?
