любезна дори и с неканените.
Стиснахме си ръцете за довиждане, като й казах че скоро ще я потърся и излязохме със Шарлот. Тя беше дошла с влака вместо с колата си, така че се качихме в моята и потеглихме.
Не говорихме много. С всяка измината миля ставах все по-бесен и по-бесен. Кръгът беше омагьосан. Убиецът беше почнал с Джак и завършил с него. Накрая се беше добрал и до Мирна. Това беше лудост. Цялата схема хвръкваше във въздуха, а заедно с нея и мотивът. Смъртта на Мирна не можеше да се вмести никъде. Шарлот изхлипа до мен и я видях как си трие сълзите от очите. Не беше трудно за обяснение. Беше се привързала силно към Мирна.
Прегърнах я с една ръка и я притиснах силно към себе си. Цялата история трябва да й се беше сторила самия кошмар. Аз бях свикнал със смъртта да ме очаква още като пристъпя прага, но тя не беше. Може би след като полицията заловеше Уайлдър и Шерман щяха да се изяснят някои неща. Хората не бягат току- така от полицията. Външният човек. Отговорът на въпроса. Беше ли възможно един от тях да се окажеше именно този външен човек, автор на цялата история? Напълно възможно. Изглеждаше дори по-вероятно от всякога. Преследване на престъпник. Полицаите наистина си ги биваше за това. Заловете ги. Не ги изтървайте. Ако се опитат да побягнат, застреляйте ги, мръсниците. Не ме интересува че не аз, а някой друг е дръпнал спусъка, стига само да ги надупчат. Славата не ме интересува. Искам възмездие.
Спрях пред блока на Шарлот и бях принуден да прекратя размишленията си. Погледнах часовника си. Беше доста след полунощ. Отворих й вратата.
— Няма ли да се качиш, скъпи?
— Тая нощ не, миличка — казах аз. — Искам да се прибера в къщи и да обмисля нещата.
— Разбирам. Целуни ме за лека нощ.
Тя ми подаде лицето си и аз го целунах. Колко обичах това момиче. Щях да бъда най-щастливият човек когато тоя кошмар свършеше и се оженехме.
— Мога ли да те видя утре?
Поклатих глава.
— Съмнявам се. Ще ти се обадя ако ми остане време.
— Моля те, Майк — замоли ме тя — опитай се да го направиш. Иначе ще се видим чак във вторник.
— Че какво му е на понеделника? — запитах я аз.
— Естер и Мери се връщат в града и аз съм им обещала да вечеряме заедно. Естер е много по- разтърсена отколкото можеш да си представиш. Мери ще се оправи много бързо, но сестра й не е като нея. Знаеш колко дълбоко изживяват жените подобни неща.
— Окей, миличко. Ако не се видим утре, ще ти се обадя в понеделник и ще се уговорим за вторник. Може и тогава да отидем за пръстена.
Тоя път вече я целунах продължително и я проследих с поглед как се скри в сградата. Имах много да обмислям. Твърде много хора бяха загинали. Боях се да не продължи и занапред така. Решението трябваше да се намери в най-близките един или два дни. Закарах таратайката в гаража, паркирах я и се прибрах у дома в леглото.
Глава тринадесета
Неделята се оказа отвратителен ден. Започна с барабанния грохот на дъжда в прозорците и ненавистния звън на будилника. Стоварих му един пестник като се псувах за разсеяността си, поради която автоматично го бях навил за шест, макар че изобщо не беше необходимо да ставам толкова рано.
Това беше единственият ден в седмицата в който не беше необходимо да вземам душ или да се бръсна. Както обикновено прегорих закуската си и я изядох без да свалям пижамата си. Като поставях съдовете за миене в мивката се огледах в огледалото и едно небръснато и подпухнало лице ми се озъби грозно в него. В дни като тоя напомнях буреносен облак.
За мой късмет хладилникът предвидливо беше зареден с бира до пръсване. Измъкнах две кварти, взех си чаша от барчето, пакет цигари и ги разположих до стола си. После отидох до входната врата, отворих я и пощата се разсипа по пода. Отделих внимателно клюкарските четива от сериозните, захвърлих последните в кошчето за боклук и денят започна.
После опитах и с радиото. Опитах да меря пода с крачки. Всички пепелници бяха препълнени с угарки. Нищо не помагаше. От време на време хлопвах в стола, обхващах главата си с ръце и започвах да мисля. Но каквото и да правех, едно и също нещо неизменно ме спохождаше. Дивотии. Глупости.
Нещо се мъчеше да изплава на повърхността. Знаех го. Усещах го. Някъде в дълбините на паметта ми споменът за някаква дребна подробност упорито си пробиваше път нагоре, и крещеше да бъде чут, но колкото повече се издигаше, толкова повече защитни механизми включваше мозъкът ми, за да го спре.
Не беше глупост. Факт. Дребен, незначителен факт. Какво беше то? Можеше ли да се окаже отговорът на всичко? Нещо ужасно изплаваше и ме хвърляше в треска. Опитах с още бира. Не става. Не. Не. Не…не… не…не…не. Отговорът не искаше да се появи. Как беше устроен разумът ни? Толкова сложно, че дребният и незначителен детайл се разтваряше и се губеше в лабиринта на познанието. Защо? Вечният проклет въпрос ЗАЩО? За всяко нещо си има ЗАЩО. Обяснението беше тук, но не искаше да изплава. Опитвах се да мисля и така, и иначе. Опитах се даже да го забравя, но колкото по-големи усилия полагах, толкова повече нарастваше съпротивата му.
Не забелязвах как течеше времето. Пих, ядох, навън вече се беше смрачило и аз включих осветлението, след което отново пих. Часове, минути, секунди. Борих се, но загубих. Опитах пак. Детайл. Какъв беше той? Какъв?
Хладилникът изведнъж се оказа празен и аз се отпуснах изтощен на леглото. Не можах да го открия. Същата нощ сънувах как убиецът ми се смееше в лицето. Убиец без лице. Сънувах го как беше оковал във вериги Джак, Мирна и останалите, докато аз напразно се мъчех да разбия тънката стъклена преграда която ни делеше с два пистолета 45 калибър, но все не успявах. Убиецът беше без оръжие, смееше се като хиена, докато аз стрелях като луд и псувах, защото стъклото не искаше да се строши. Не успях да ги спася.
Събудих се с отвратителен вкус в устата. Изчетках старателно зъбите си с четката, но не помогна. Погледнах през прозореца. И понеделник не се оказа по-добър от предходния ден. Дъждът се лееше из ведро. Не ме свърташе мече на едно място, затова станах, обръснах си и се облякох, после сложих дъждобрана и излязох да обядвам. Беше станало дванайсет; като привърших с обяда беше вече един. Паркирах в един бар и започнаха да ми носят чаша след чаша. Следващият път, когато погледнах часовника, беше станало шест.
Точно тогава бръкнах в джоба за втория пакет цигари и ръката ми прошумоля в нещо. Пликът. Идеше ми да се гръмна. Запитах бармана за най-близката аптека и той ме упъти зад ъгъла.
Хванах ги минути преди да затворят. Извадих плика и попитах аптекаря дали може да ми установи състава на една непозната субстанция. Той склони с голяма неохота. Изсипахме заедно прашеца върху лист хартия и той го занесе отзад. Не се бави много. Появи се тъкмо когато привършвах с оправянето на вратовръзката си пред едно огледало. Връчи ми плика и подозрително ме изгледа. Върху него беше написал една единствена дума — хероин.
Пак се погледнах в огледалото. Това което видях там смрази кръвта в жилите ми. Видях колко се бяха разширили очите ми. Огледалото. Огледалото и само една дума. Пъхнах яростно плика в джоба, дадох на аптекаря петарка и излязох.
Не бях в състояние да говоря. Вътре в мен бушуваше някаква странна стихия, от която ту замръзвах, ту пламвах. Идеше ми да крещя, сигурно щях да го направя, ако гърлото ми не беше толкова стегнато. Щях да крещя непрекъснато. Нямаше да бъда хабене на време, защото вече имах отговора. Трябваше да съм щастлив. Вече имах отговора на въпроса Защо, но как да бъда щастлив? Не можех. Бях изпреварил Пат. Накрая. Той нямаше отговора на въпроса ЗАЩО. А аз го имах. Само аз.
Вече знаех кой е убиецът.
И се почувствувах щастлив. Върнах се обратно в бара.
Опънах за последно цигарата си и захвърлих угарката в канавката, после се обърнах и закрачих към жилищния блок. Някой ме беше улеснил като не беше затворил плътно входната врата. Нямаше смисъл да ползувам асансьора, нямаше закъде да бързам. Качих се пеша по стълбите, като се мъчех да си представя как ли щеше да изглежда финалната сцена.
