Вратата се оказа заключена, но това не беше проблем. Вторият шперц я отвори. Апартаментът беше изпълнен с оня особена тишина присъща само на празните жилища. Нямаше смисъл да паля осветлението, знаех наизуст разположението на мебелите. Отпуснах се в едно тежко кресло поставена напречно в ъгъла. Листата на изкуственото цвете на масичката зад мен ме погъделичкаха по врата. Отместих го и се настаних удобно в меките облегалки, след което извадих моя 45 калибров от кобура и дръпнах предпазителя.
Зачаках убиеца.
Да, Джак, аз приключих. Отне ми много време, но се справих. Вече знам кой те уби. Много интересно се подредиха нещата, нали? Всички симптоми се появиха по обратния ред. Непрекъснато ми се разиграваше театър от най-висша класа, но все някой път забравят нужната реплика. Те всички забравят поне по едно важно нещо. Винаги ми се случва и на най-закоравелите и хладнокръвни убийци, макар и да планират, и то как!, до най-малката подробност. Но на тях им се налага да обмислят всичко сами, а самотният ум не е всесилен, докато ние сме много. Вярно, пропускаме много неща и правим маса грешки, но все един от многото накрая му проблясва решението. Единственото решение. Само че тук в случая отсъстваше дори и логиката. В такива случаи това се нарича късмет. Нали помниш какво ти обещах? Ще пронижа убиеца точно на същото място, където той те е прострелял, Джак. Така че после всички да видят какво е имал за вечеря. Смъртоносен изстрел, от който обаче не се умираше веднага. Смъртта идваше чак след няколко минути. Няма значение кой е той, Джак, аз ти обещах че ще го пипна. Нямаше да има нито електрически стол, нито въже; само един куршум в червата, който щеше да изсмуче въздуха на убиеца и живота му с него. Нямаше да има много кръв, но щях да го наблюдавам как се гърчи в краката ми и щях да се радвам, че съм си сдържал клетвата пред теб. Един убиец заслужава да умре само по тоя начин. Жестоко. Гадно. Нямаше да има фанфари, само гърмът на куршум 45 калибър в малко и затворено помещение. Да, Джак, така ще го споходи смъртта, без значение кой се оказа. Точно както ти си я срещнал. Аз знам кой те уби, Джак. След няколко минути убиецът ще влезе в апартамента и ще ме види седнал на стола. Може би ще се опита да ме разубеди, а може и да се опита да ме премахне, но аз не съм лесна плячка. Познавам всичките им номера. А и освен това пистолетът е в ръката ми, готов за стрелба. Ще го чакам. Но преди това ще го накарам да се изпоти; да ми разкаже всичко, да видя дали съм познал всичко. Пък може даже и да му дам шанс да си опита късмета и с мен. Но по-вероятно е да не го направя. Ненавиждам твърде силно и стрелям твърде бързо. Затова хората разказват всякакви неща за мен. Затова на убиеца ще му се наложи да опита късмета и с мен. Да, Джак, вече сме на края. Чакам. Чакам.
Вратата се отваря и лампите се запалват. Скупчен съм твърде ниско в креслото за да ме забележи от пръв поглед. Сваля си шапката пред стенното огледало. И в следващия миг съзира краката ми да стърчат от креслото. Дори и изпод грима и се вижда как кръвта й се отлива от лицето.
(Да, Джак, Шарлот. Красавицата Шарлот. Вълшебната Шарлот. Шарлот която обичаше кучетата и разхождаше малките бебета в парка. Шарлот която ти се искаше да смачкаш в обятията си и да усетиш мекотата на устните й. Шарлот с тялото от огън и пламък, меко кадифе и покорност. Шарлот убийцата.)
Тя ми се усмихва. Трудно е да се разбере че не е пресилена усмивката й, но аз то знам. И тя знае че аз го знам. И тя знае защо съм тук. Моят 45 калибров сочи стомаха й.
Устата й ми се усмихва, очите й ми се усмихват, и тя изглежда толкова щастлива че ме вижда, както винаги.
Почти сияеше като проговори.
— Майк, скъпи. О, миличкото ми, толкова се радвам да те видя. Ти не ми се обади както се бяхме уговорили и аз се разтревожих. Как влезе? О, тая Кати винаги забравя вратата отворена. Тая вечер съм я освободила.
Шарлот закрачи към мен.
— И моля те, Майк, не размахвай тоя пистолет тук. Плашиш ме.
— Така трябва — казах аз.
Тя се спря на няколко крачки от мен без да отделя погледа си от моя. Веждите й леко се свиха. Дори очите й бяха озадачени. Всеки друг на мое място би се хванал, но не и аз. Господи, наистина си я биваше! Нямаше втора като нея! Пиесата беше съвършена, тя беше автор на сценария, режисьор и изпълнител на всичките роли. Синхронизацията беше идеална, силата и характера, които влагаше във всяко движение, всяко изражение, всяка дума бяха невъобразима еманация на съвършенството. Дори и в този момент успя да ме разколебае за малко, да посее семето на съмнението, но аз бавно тръснах глава.
— Няма смисъл, Шарлот, аз знам.
Очите й се отвориха още по-широко. Усмихнах се в себе си. Разумът й започна да изпада в паника. Тя си спомни моето обещание към Джак. Не можеше да си позволи да го забрави. Никой не можеше, защото това съм аз и думата ми на две не става. Бях се заклел да се добера до убиеца, а тя се оказа убийцата. А аз бях се заклел да застрелям убиеца в стомаха.
Тя се доближи до масата и си взе цигара от кутията, после я запали с твърда ръка. Тогава проумях, че тя беше успяла да импровизира авариен изход. Не исках да я разочаровам че планът й беше облечен на провал. Нито за секунда не отклоних пистолета от стомаха й.
— Но…
— Не — казах аз — нека аз да ти кажа някои неща, Шарлот. Бях малко объркан в началото, но накрая ми просветна. Вчера малко остана да полудея от тоя мисъл, но сега вече съм наред. Щастлив съм. Много отдавна не съм бил толкова щастлив. Последното убийство ми помогна. Всички те бяха толкова различни. Толкова хладнокръвно бяха извършени, че си мислех да са дело на някой убиец-маниак или външен човек. Късметът беше винаги на твоя страна. Едно с друго не можеха да се вържат и най-елементарните подробности. Подозренията ми скачаха къде ли не, докато в действителност мотивът беше само един, и то какъв!
Джак беше ченге. И винаги се намира някой който ненавижда ченгетата. Особено когато се навират прекалено близо до него. Но Джак узна чак в последния момент кого заплашваше с частното си разследване — когато извади пистолета си срещу него и му продупчи червата. Така беше, нали?
Тя предизвикваше такова състрадание с позата си. Две сълзи се отрониха от двете й очи и пропълзяха по бузите й. Състрадание със своята безпомощност. Сякаш искаше да ме спре, да ми каже че греша — да ми покаже колко много греша.
Очите й се бяха в извори на молбата, умоляваха, разтърсваха. Но аз продължих.
— Отначало започнахте ти и Хал. Не, ти започна първа. Твоята професия го провокира. О, ти правеше достатъчно пари, но все не ти стигаха. Ти си от тия жени които не могат да се наситят на пари и власт. Не за да ги използуват, за да задоволяват капризите си, а просто да ги имат. Колко пъти си се сблъсквала с мекошавостта на мъжете и си ставала свидетел на техните слабости? И това те е уплашило. Ти си загубила социалния инстинкт на жената — да се чувствува сигурна под крилото на мъжа. Ти си усетила страха и си намерила начин да увеличиш банковата си сметка и си използувала тоя начин за да натрупаш още повече пари. Начин, в който никога нямаше да могат да те уличат, но който от това ставаше още по-мръсен. Най- мръсният начин, който някога е съществувал.
(Мъката изчезва от погледа й и нещо друго се появява в замяна. Надига се в тях. Не мога да го определя какво е, но се надига. Тя се изправя, стройна и силна като мъченица, излъчваща красота и доверие и вяра. Главата й леко се завърта и виждам как някакъв хлип задавя гърлото й. Заема поза като войник. Стомахът й е безупречно гладък и равен. Тя отпуска леко ръцете си покрай тялото, ръце, създадени да бъдат боготворени, а устните й въжделеят да се слеят с моите, да ме накарат да млъкна. То се надига в нея, но аз няма да спра. Няма да й дам възможност да проговори, защото в противен случай няма да мога да сдържа клетвата си.)
— Да вземем клиентелата ти. Хора богати, горди. С твоите възможности и външен вид, с постоянното ти усъвършенствуване и задълбочаване в материята, ти успя да събереш такива хора около себе си. Да, ти ги лекуваше, облекчаваше душевните им страдания — но с наркотици. Хероин. Ти ми предписваше, и те следваха твоите рецепти — за да се превърнат в наркомани, а ти в единственият им източник на наркотик и те трябваше да плащат все повече и повече за да могат да се снабдяват с нарастващите си дози. Много хитро и дяволски елегантно. В качеството си на лекар чрез своята клиника ти успяваше да измъкваш необходимите ти количества. Не знам как точно е действала системата за доставки, но ще стигнем и до него.
— И тогава срещаш Хал Кайнс. Една съвсем невинна среща, но не почват ли по тоя начин и най-
