— Добре, ще уточня. Ние сме ченгета… в известен смисъл.
Попитах:
— А кой съм аз?
Отговорът му беше безразличен и методичен:
— Райън. Ирландец. Шестнадесет ареста, една присъда за нанасяне на телесна повреда. Подозрения за участие в няколко убийства, няколко кражби и случаен свидетел на три случая на убийство. Поддържа връзки с изявени престъпници, няма явен източник на доходи, ако се изключи пенсията за частична инвалидност от Втората световна война. Понастоящем на адрес…
— Достатъчно — казах аз. Той спря и се облегна назад.
— Освен това си доста интелигентен.
— Благодаря. Карал съм две години колеж.
— Това има ли някакво значение от криминална гледна точка?
— Няма никакво значение от каквато и да е гледна точка. Сваляй картите.
Пръстите на ръката му леко забарабаниха по масата.
— Знаел си, че те следим в продължение на две седмици. А знаеш ли защо?
— Първото, което ми едва на ум, е, че сте ме турили на мушката, за да ме вербувате за доносник — казах аз. — Ако е това, просто сте си загубили времето, защото не сте достатъчно хитри, за да ме спипате в крачка.
— Значи ти се мислиш за по-хитър от цяла една правораздавателна институция?
Те ме наблюдаваха. Никой не казваше нищо. Най-накрая аз се обадих:
— Добре. Аз съм любопитно момче. Изложете всичко бавно на езика на боклуците, така че да не изпусна най-пикантните моменти.
Всички останали се изнесоха от стаята, когато мършавият им даде знак с глава. Той започна:
— Има една работа, която трябва да бъде свършена. Ние не можем да се заемем, защото са намесени няколко фактора. Единият от тях е прекалено ясен за разбиране — твърде е възможно… и дори е напълно вероятно да сме познати на онези от… противниковите сили. В другата причина е замесен психологическият фактор.
— Ама то от хубаво по-хубаво.
Той продължи, сякаш изобщо не ме беше чул.
— Нашите подразделения са високо професионални. Но макар и онези, които са подбрани да попълват редовете ни, да са от най-висока класа, така да се каже, елит… те все пак имат някои задръжки, които цивилизованото общество им е наложило. Може би ти ще успееш да довършиш.
Аз кимнах.
— Разбира се. Нека си опитам късмета да отгатна. Ти имаш нужда от животно, нещо като подобрена порода, което да не е ръбато като костюмираната ви пасмина, и искаш някой играч от центъра, който да клъвне на стръвта ти. Близо ли съм?
— Близо — отвърна той.
— Все още те слушам.
— Имаме нужда от някой с признат талант. Като тебе. Някой, чийто ум би могъл да се справи на съвсем същото ниво с… противниците. Нуждаем се от някой, чиято криминална предразположеност би могла да се насочи по определени канали.
— Животно — казах му аз — от най-гадна порода. Може би нещо като чакала, който се върти из гората с едрите, без да можеш да го заловиш.
— Доста изчерпателно като описание.
— Не съвсем. Останалото е, че ако бъде убит, той няма да липсва, няма да бъден броен за загуба.
Наместо отговор той каза:
— Това не е точно „езикът на боклуците“.
— Но улучих, а?
— Улучи — потвърди сериозно той.
Поклатих бавно глава. „Братко!“ Отдръпнах се от масата и се поизправих.
— Мисля, че имаш грешка в терминологията, приятелче. Замесеният фактор е не психологически, а философски. Единствено призивът ти е психологически. Подхвърляш ми залъгалки, момко.
— Аз… не мисля, че ще свърши голяма работа, ако те подработя на патриотична вълна.
— Правилно предполагаш. Можеш спокойно да си завреш разветите флагове, глупостите за дълга към родината и всичко останало.
— Тогава на какво да се позова?
— На любопитството и на още нещо. Парите!
— Колко?
Ухилих се наистина широко — направо лицето ми се разполови.
— Сто бона, приятел. За това, което искаш, една бала. Свободни от такси, без поредни, в дребни употребявани банкноти.
— А какво точно искам от тебе?
За забавление го отиграх без увъртания.
— Ти ме светна, приятел. Патриотизмът не съществува на нито едно от местните равнища. Ако минем на интернационално ниво, сещам се само за три полета на действие, в които бихте ме използували. Наркотрафикът през Италия, Мексико или Китай; нелегалните златни пратки до Европа; и най-накрая, комунистите.
Той не отговори.
— Колко? — попитах го аз.
— Ще си получиш балата.
— Както казах — свободна от такси, в малки банкноти?…
— Както каза — повтори той. — И още нещо.
— Казвай! — позволи той.
— Какво те кара да мислиш, че работата ще ми хареса?
— Защото мразиш ченгета и политици, а тъкмо такива са хората, които ще имаш шанса да насолиш.
Изгледах го косо.
— Пропускаш нещо.
— Прав си, ирландецо. С тебе вече може да се говори, момче. Пропуснахме, подплатата. Парите са много силен мотиватор, но все пак трябва да има и подплата. Ако приемеш сделката, ще добавим токсин — антитоксин.
— Значи?
— Приемаш ли я? Кимнах.
— Разбира се. Ти какво очакваше да кажа?
— Нищо. — С два пръста той измъкна от джоба си лист хартия и го отгърна така, че се виждаше само линията за подписа и нищо друго, след което ми подаде писалката си. — Подпиши!
Смехът ми изкънтя съвсем независимо от мене. За какво да искам да го чета? Нямаше нещо, от което да не мога да се отрека, и нещо, което да призная и да не мога да опровергая пред съда, а нищо не ме правеше по-любопитен от това първо да подпиша, а след това да поискам да прочета съдържанието. Подписах.
Попитах го:
— За какво става въпрос?
— За нещо, което надали би те зарадвало. За да се защитим или да те защитим при някакви евентуални понататъшни обстоятелства, отсега нататък ти придобиваш правото на известна закрила от закона.
— Каква закрила?
— Ами сякаш току-що си се наел за ченге.
Приех го кротко и заговорих бавно и ясно, за да му дам възможност да не пропусне нито една от казаните от мен думи. Мина доста време, преди да изчерпя въпроса. Лицето му беше пребледняло, а устните му се бяха изтеглили назад в тънка черта.
