— По-добре ще е да си напълно сигурна, пиленце. Гласът й беше станал истерично спокоен. В очите й блестеше някаква безумна радост, което ме навеждаше на мисълта, че тя обръща дебелия край на тоягата. Това се готвех да направя и аз.
— Аз съм сигурна, сеньор. Попитах я съвсем хладнокръвно:
— Откъде знаеш?
— Мога да различа хората, от които би се уплашил Хуан. Ти си от тях. Мислел си, че парите са били у него, когато си го убил. Не бяха. Тия десет хиляди долара бяха тук, сеньор.
— Десет хиляди… — Казах го почти на ум, но тя ме чу.
Усмивката й беше зла.
— Но вече не са тук. На сигурно място са. В банката са и са мои. Хуан умря заради тия пари. Сега можеш да го последваш и ти.
Трябваше й прекалено много време, за да натисне спусъка. Явно първо си помисли за Хуан и очите й се навлажниха в най-неподходящия момент. Стоварих ръката си върху нейната и изстрелът близна кожата ми, докато изтръгвах пистолета от юмрука й. Когато започна да пищи, я зашлевих през устата и я тръшнах върху някакъв стол. Тя се опита да налети отново, но я пернах с опакото на ръката така, че едва не си навехнах пръстите. Изцъкленият безумен поглед изчезна и сега пред мене имаше само едно изкривено от страх лице.
Когато реших, че й стига толкова, казах:
— Хайде, успокой се. Няма да ти направя нищо. Тя не ми повярва. Прекалено дълго беше живяла с една-единствена мисъл.
— Лусинда… никога не съм и виждал Хуан. Не му търся парите. Ясно?
Тя кимна.
— Откъде изпаднаха десетте хилядарки?
По лицето й се изписа явно предизвикателство. След това то отново беше завладяно от изражението на недоверие, страх, омраза и инат.
Казах й:
— Виж к’во, сладурче. Ако поискам, мога много лесно да те накарам да проговориш. Няма да е никак трудно. Ще те накарам да пищиш и да говориш и пак да пищиш и пак да говориш, направо няма да можеш да се спреш. Схващаш ли?
Тя кимна бързо и изплашено.
— Но не ми се иска да ти правя нещо лошо. Няма да свърша нищо такова. Разбра ли?
— Си.
— Тогава да опитаме пак… Откъде дойдоха десетте хилядарки?
Тя нервно прекара пръсти през косата си.
— Веднъж си дойде от доковете и ми каза, че скоро ще се върнем отново на острова. Само че вече нямало да живеем в глинена колиба, а в хубава къща. Каза, че сме щели да имаме много пари, че дори можело да направим околосветско пътуване.
— Кога беше това?
— През седмицата преди да го убият, сеньор.
— Тогава у него ли бяха?
— Не. — Тя се изправи живо, отиде до масата, извърна се и се опря на нея. — Но тогава щеше да ги взема. Чувствуваше се много добре. Но не пиеше.
Тя сви рамене.
— След това се промени. Стана потаен. Не искаше да ми каже къде излиза. Не искаше да ми казва нищо. Ама нищичко. Същата вечер той… умря… — За момент тя замълча и зарови лице в дланите си, след което продължи: „… прибра се и взе нещо от тайното си място.“
— Какво взе?
— Не зная. Не беше много голямо. Мисля си, че може би е било пистолет. Навремето държеше там пистолет, увит в парцали. Но не ми показа. Излезе за някъде около час. Когато се върна, носеше ония пари. Даде ми ги и каза да съм ги скриела. След това излезе.
— Къде?
— Къде, къде, да го убият, сеньор. Каза, че отивал… как точно го каза… да уреди нещата.
— Мангизите са твои.
— Наистина ли са мои?
Подхвърлих пистолета в ръката си и след това го тропнах на масата.
— Разбира се, че са твои — успокоих я аз. — Защо не?
Тя вдигна пистолета, огледа го внимателно и след това отново го остави на масата.
— Много съжалявам… насмалко да те застрелям.
— Трябва да съжаляваш повече, че не си го направила. Това е все пак сравнително лесен начин снимката ти да се появи в сутрешните вестници.
Усмивката й беше мрачна.
— Да, като Хуан. — Тя отвори едно чекмедже в бюфета, извади оттам две заглавни страници от сравнително скорошни броеве на местните вестници и ми ги подаде. На едната Хуан беше герой, на другата мъртвец.
Но на втората имаше нещо, което си бях мислил, че ще открия. Шофьорът на камиона, който беше ударил Хуан, седеше на бордюра и плачеше.
Тръгнах към вратата. Преди да я отворя, попитах:
— Хуан споменавал ли ти е някога името Лодо?
— Лодо? Си. Два пъти съм го чувала да казва това име. Беше по времето, когато стана потаен.
Отново затворих плътно вратата.
— Кой е той?
— Каза това име насън, сеньор. Дори не съм го питала.
Затворих внимателно вратата зад гърба си и слязох надолу по стълбите.
Беше започнало да вали и над улицата се разнасяше зловоние.
Камионът, който беше премазал Хуан, беше от автопарка „Абърт“ в Бруклин. На забързания дребен бос обясних, че съм застрахователен детектив, а той ми каза, че разполагам с двадесет минути до пристигането на Хари Пийлър, затова да съм седнел да го изчакам.
В пет и четиридесет влезе нисък слаб мъж с посивели коси и момичето, което беше в помещението, се обърна към него:
— Този господин чака за среща с тебе, Хари. Застрахователен детектив.
— Вие във връзка със… злополуката, предполагам.
— Ами да.
— Беше ужасно. — Той ме погледна унило. — Приключих вече с шофирането, господин Райън. Не мога отново да се кача зад волана.
— Искам да ми разкажете всичко за онази вечер.
— Но аз вече разказвах…
— Имали сте възможност да поразмислите над всичко оттогава насам, господин Пийлър. Предполагам, че всяка подробност се е въртяла в ума ви поне едно хиляда пъти, нали?
Той простена:
— О, Боже, да. Да, всяка нощ. Не мога да го забравя.
— Разкажете ми за това, господин Пийлър.
— Как бих могъл да ви обясня нещо толкова шантаво? Беше три часът след полунощ и по улиците нямаше жива душа. Карах към моста, когато онова момче изскочи право срещу онзи, паркирания камион. Право под колелата!
— А тичаше ли?
В първия момент той не отговори. Когато вдигна поглед, по лицето му беше изписано тъпо недоумение, след това каза:
