и да включа осветлението. След това измъкнах от кобурите, които носеха на кръста, двата пистолета „Кобра“ и ги сложих върху далечния край на масата. И двамата бяха позеленели от яд.
Момъкът, който гледаше през прозореца, ми беше познат. Бях го срещал в онзи апартамент високо над града. Другият беше ново лице. Той ме погледна смразяващо, след това отмести очи към патлака ми.
— Имате ли разрешително за него? Аз му се ухилих.
— Приеми го за творческа волност, ченге. Там горе подписахме с шефа ви една хартийка, която ми дава известна свобода.
— Тя е само в един екземпляр и може лесно да бъде унищожена.
— Не и за нещо толкова незначително, мърляч такъв. А сега млъквай! Ако си толкова тъп, че не можеш да се вмъкнеш някъде неканен, без да те забележат, по-добре се запиши в пожарната команда.
Другият се намеси:
— Зарежи, Райън.
— Добре — казах аз. — Хайде да чуя какво искате — и да ви няма.
Той ме мразеше мълчаливо. След това успя отново да надене безразличното си изражение.
— За да не усложняваме нещата излишно, искаме от тебе доклад докъде си стигнал.
Отговорих му:
— Никой нищо не ми казва за тая веселба. Пуснат съм на сляпо. Какво очаквате от мене?
— Добре. Какво искаш да знаеш?
— Как се свързахте с Билингс.
— Не сме се свързвали ние. Той дойде при нас. Имаше нещо за продан.
— Като какво например?
— Не знаем. Нещо от международен мащаб, което е достатъчно голямо, за да предизвика бъркотии в страната. Нашите хора отвъд океана са се добрали до информация, че имало безпокойство сред висшите кръгове. Именно оттам открихме, че Билингс е ключова фигура.
— Някой си е изградил организация?
— Голяма поне колкото нашата.
— Карай нататък.
— Билингс очевидно се е надценил. Искаше да продаде онова, което притежаваше. Решихме да се съгласим. Определихме четирима мъже за охрана… най-отбрани, бих добавил. Работеха в екипи по двама, убиха и четиримата. Четирима отбрани мъже, Райън, идеално обучени, убити като безобидни аматьори. Именно Билингс намери втория екип и каза, че щял да се покрие, и точно тогава спомена за тебе. Изчезна и толкова. Беше не по-лош от тебе в номерата с изплъзването, но въпреки това не изкара много дълго. Заклещили го същата нощ.
— По вестниците не писаха нищо за убийството на онези момчета.
— Не беше трудно да се уреди.
— Да. — Прекосих стаята и си извадих студена бира от хладилника. — Я ми кажете… Билингс беше ли мъртъв, когато го намерихте? Какво ви каза той?
Наблюдавах лицата им. Нямаше къде да се дянат. Само погледите им се срещнаха за миг.
— Добре, Райън, улучи. Не беше мъртъв. Каза, че е бил Лодо. Оттам научихме това име. Не знаем нищо повече за него.
Те не знаеха, а и аз не им казах, че и друг мъртвец е познавал Лодо. И колко ли още? Попитах ги:
— И още нещо… у Билингс бяха ли открити пари? Гласът му прозвуча малко прекалено безразлично:
— Какво имаш предвид?
— В полицейските доклади пише, че бил ошушкан. Това предполага грабеж.
— Е, и?
— А какво е станало с дванадесетте хилядарки? Приятелчето ми процеди през устни:
— Откъде научи за това?
— Пообиколих.
Преди той да беше успял да отговори, на мене ми светна. Всичко това беше второстепенно и напълно невярно, но можеше да означава нещо за тях. Реагирах светкавично:
— Ако си мислите, че съм му продал нещо за дванадесет бона, трябва да сте съвсем превъртели. Е сега вече я оплескахте! Сега вече виждам всичките ви ходове. Вие, прасета такива, ме изнудихте да се набъркам в история с убийства, като сте се надявали да ми сложите примката на врата. И всичко това, докато имам в главата си мисълта, че върша нещо, с което да ви накарам да изглеждате пълни идиоти, каквито всъщност сте, и при това защото вие го поискахте от мене. А аз вече няколко пъти се улавям, че ми е приятно да върша нещо порядъчно срещу заплащане. Братко, какъв наивник съм бил! Значи старото ми другарче Билингс ви насочва към мене, преди да го открият мъртъв с дванадесет бона в джоба. И хоп, аз на мушката. Това е пълна щуротия, братче. Това, което сте очаквали да направя, е било… да се разтревожа дотолкова, че да пропусна нещо в плана си и да се опитам да отстъпвам, докато накрая направя погрешна стъпка, така ли?
Лека-полека започнах да се успокоявам и когато достигнах нормалното си състояние, аз им се ухилих.
— Момчета, вие сте страхотни мислители, но този път сте я пообъркали. Сега вече ще ви държа изкъсо. Аз съм в играта, а вие извън нея. Ще продължа докрай, каквото и да излезе. Дори в момента съм толкова пред вас, че е чак покъртително, и не вярвам нещо да се промени. Кажете на шефа си да приготви купчината в дребни банкноти, чухте ли ме?
Те не отговориха нищо.
— Искам и още нещо — казах аз, — искам копие от „назначението“ ми и номер, на който може да ви открие човек, изпратени на мое име до поискване в клона на 34-а улица. Искам разрешително за този пистолет, а номерът му е 127569. Запомнете го. А сега дим да ви няма и не се опитвайте да ми прикачвате опашка. Няма да се хвана. Ако имам желание, ще ви звънна и това ще е единственият доклад за развитието на нещата, който ще получавате.
Качваш се на шестнадесетия етаж и попадаш в покрито с плюш фоайе, антикварни мебели и прекрасно червенокосо момиче, което се усмихва, и си на територията на „Пийтър Дж. Хейнис III, къмпани, инкорпорейтид“.
Тя ме огледа отдолу нагоре, копче по копче, докато стигна до очите. След това спря и се усмихна малко по-широко. В очите й бях с нещо по-различен от обикновените клиенти на Хейнис, макар и в моя случай това да беше двестадоларовият ми костюм. Ризата ми беше бяла, с нормална яка. Вратовръзката беше черна, плетена и спретнато завързана. Маншетите на ризата се подаваха точно със сантиметър под маншетите на сакото. Бутонелите бяха семпли, но от злато и се забелязваха. Единственото нещо, което не беше на мястото си, беше лицето ми. Не мисля, че изглеждах като типичен клиент на Хейнис. Дори не носех куфарче. Носех само ютията си и това беше една от причините за двестадоларовия ми костюм. Тя не се виждаше.
Червенокосата каза:
— Добро утро.
Отвърнах й:
— Здравей, сладурче.
Тя каза:
— Мога ли да ви помогна?
Отвърнах й:
— Разбира се.
Тя каза:
— Моля…
Прекъснах я:
— Аз би трябвало да ви помоля.
Тя каза:
— Спрете!
Аз попитах:
