— Какво ще ми дадете, ако го направя?
Тя се усмихна и каза:
— Вие сте луд.
Аз й се усмихнах в отговор:
— Тук ли е Кармен Смит?
— Би трябвало да е тук — каза тя. — Да, тук е. Очаква ли ви?
— Не.
— В такъв случай не бихте могли да се срещнете с нея.
— И кой ще ми попречи? — попитах аз.
Тя събра усмивката си:
— Няма кой, доколкото виждам. Мис Смит е в дъното на коридора. Направо ще побеснее.
— Хайде де.
Тя отново ме огледа копче по копче в обратен ред.
— Така си мисля. Влезте, но само колкото за едно добър ден.
Усмихнах й се:
— Само толкова, няма страшно.
Мис Смит беше обградена от две млади секретарки и някакъв педераст. Тя беше седнала зад бюрото, говореше нещо по телефона и драскаше върху сутрешното издание на „Таймс“. Когато влязох, направих знак с пръст към двете кукли и те се изнесоха. На педала му трябваше значително повече време да се усети да погледне към мене. Мис Смит каза още нещо в слушалката и затвори. След това бутна стола си назад и се изправи.
В повечето случаи жените са нищо. Понякога можеш да ги разделяш на хубави и грозни. Понякога можеш да кажеш: тази ми харесва, а онази не.
След това идва денят, в който виждаш някоя напълно различна от всички останали, която не само харесваш, а която трябва да имаш. Тя е от онези, които дълго са чакали някого и ти инстинктивно усещаш, че този някой все още не е открит. Тя е висока и красива, с широки, изправени като на мъж рамене, но е едрогърда, стегната и съвсем гола под прилепналата си рокля. Тя не се домогва до нищо. Не би трябвало. Не ти е нужно да поглеждаш, за да разбереш, че е дългокрака и закръглена и че между хълбоците й тлее огън, който може да бъде разпалван, разпалван, разпалван…
Изрекох очевидното:
— Мис Смит?
— Да.
— Казвам се Райън.
— Нямам уговорени срещи за сутринта.
— Вече имаш, котенце.
Оставих я да ми се нагледа хубаво. Не й отне много време. Разбра. Не бях там, за да ми пробутва каквито и да е ябълки.
— Бих ли могла да ви помогна?
— Разбира се, миличка. Това можеш.
— Добре, и?
— Цветарският магазин… „Лейзи Дейзи“… в Бруклин, казаха ми, че вие сте изпратили букет на мой приятел.
Много е трудно да се опише с думи трепването, което раздвижи чертите на лицето й.
— Билингс — поясних аз. — Беше убит. Изпратен е бил един-единствен букет цветя. От вас.
И отново същият неудържим наплив на емоции и съчувствие раздвижи погледа и устните й. Тя седна на една страна, типично по женски, с плътно допрени колене, а ръката й върху бюрото леко трепереше.
— Вие… сте приятел?
— Не негов. А ти?
Очите й се напълниха със сълзи и тя махна леко с ръка, преди да посегне към книжните си кърпички в чекмеджето.
— Извинявайте. Сигурно никога няма да привикна да приемам спокойно смъртта на хора, които познавам.
— Не го вземай много навътре, сладурче. Той не го заслужаваше.
— Зная, но все пак беше човек, с когото бях близка. Мога ли да попитам кой сте вие?
— Името ми е, Райън, скъпа. По професия бандит-единак. Не от едрите, но все я карам някак.
В очите й се четеше безмълвно предизвикателство.
— Ами аз не… съвсем…
— И как така се запозна с мърляч като Билингс?
— Защо да ви отговарям?
— Защото ако аз не изкопча отговора, ченгетата сигурно ще успеят.
Тя си пое дълбоко дъх, при което твърдите й гърди се повдигнаха и изопнаха роклята. Попитах я:
— Доколко добре познаваше Билингс?
— Първо ми отговорете на един въпрос. След като изглеждате толкова заинтересуван от мене, дали… хайде да го кажем така… проучвали ли сте ме по някакъв начин?
— По никакъв.
— Господин Райън… аз съм комарджийка.
— Добра?
— Една от добрите. Баща ми беше професионалист. Според нуждите си и морала той можеше да побеждава честно и нечестно. Никога не е имало по-добър техничар. Той ми предаде стила си.
— Ти?…
— Майка ми умряла при раждането ми. Баща ми не се ожени повторно. Той ми даде всичко, включително и вещина в техниката на разиграване, която ми позволява да очистя масата във всеки миг, в който пожелая.
— Това не обяснява нещата с Билингс.
— Аз съм картоиграч, господин Райън. Участвувала съм във всички големи игри, които са ставали в този град. Печеля повече, отколкото от официалната си работа при един дребен дебеланко, който обича да се докарва пред жените. Ако действително сте от подземния свят, поразпитайте сред картаджиите. Сигурна съм, че ще могат да ви обяснят коя съм.
— Не ми трябва да разпитвам. Но това все още не обяснява Билингс.
— Билингс беше шмекер. Имаше нелоша техника, но не беше достатъчно добър, за да се мери с големите. Ако говорим откровено, биваше го. Един ден седна да играе с нас и го хванах как работи, но го пуснах. Не му видях лицето, докато не го поканих отново. Разбирате ли, господин Райън, типове като него ме забавляват. Способна съм да ги срина само заради развлечението.
— Здраво ли го скубеше?
— По някоя стотарка. Той имаше пари, но играехме заради картите, разбирате ли? Парите не са чак толкова важни.
— Добър ли беше?
— Много. Но не достатъчно.
— Кога го видя за последен път? Тя дори не се поколеба.
— Три дена преди да бъде убит.
— Можеш ли да го докажеш?
Когато отново възвърна спокойствието си, тя каза просто:
— По-добре да не бях изпращала онзи букет.
— Не е там работата, момичето ми.
— Така ли? А къде е тогава?
— Ти си класна жена. Вицепрезидент на многообещаваща фирма. Докарваш си петнадесет стотачки на седмица от работата си, а когато шефа ти го няма, ти си човекът тук. Притежаваш жилище на Медисън авеню и открити сметки в най-добрите магазини. Освен това обичаш комара. Обичаш да играеш карти. Това изобщо не беше трудно да се открие.
