— Като че ли летеше.
— Какво?
— Знам, че звучи откачено, но си беше точно така. Трябва да е стоял там и да е чакал дълго. Не притича. Прелетя като гълъб. Нали разбирате? Може би е искал да се самоубие. Като гълъб.
— А възможно ли е да е връхлетял като блъснат?
Очите на Хари Пийлър се разтвориха широко от изненада. Той преглътна мъчително и след като размисли, каза:
— Може… да е било и така.
— Премислили сте и това, нали? Той отново преглътна. Успокоих го:
— Вината не е ваша. Вие не сте могли да направите нищо, за да го предотвратите.
Той не гледаше към мене. Беше присвил очи към далечната стена на гаража, когато го чух да казва:
— Някой прибяга зад камиона. Сигурен съм. Трябваше ми време, за да си го спомня, но съм сигурен! Аз крещях някой да извика лекар. Беше доста време преди да се беше появил някой. Все пак зад онзи камион имаше човек.
Изправих се и го потупах по рамото.
— O’кей. Сега по-добре ли се чувствуваш?
— Така си е — усмихна се той. — Не съм имал намерение да убивам никого, но ми е много по-добре, когато зная, че не съм можел да го предотвратя.
— Точно така. Оставаш на волана.
Понаобиколих съседите на Хари Пийлър. Той живееше в квартала си от дълго време и беше типичен глава на семейство. Всички го харесваха. Когато приключих с въпросите, бях вече напълно сигурен в едно нещо.
Хари Пийлър не е бил нищо повече от случаен съучастник в убийството.
Дъждът беше започнал отново и беше напъхал всички граждани на сушина. В „ДиНучиос“ беше претъпкано и миришеше на бира и влажни дрехи. Арт ме чакаше във вътрешния салон. След като седнах, го подканих:
— Хайде, давай!
— Разбира се. Убит е с един куршум 38-и калибър в гърдите и с два в стомаха. Има и нещо, което вестниците не са съобщили. Не е бил застрелян там, където е настъпила смъртта. Моето предположение е, че е бил пренесен дотам с кола. Полицаите, които са пристигнали първи на местопроизшествието, не казват нищо, затова предполагам, че той не е говорил точно преди да хвърли тона. И още нещо: докато разбутвах тази история, се натъкнах направо на стена от изпепеляващи погледи, което ме наведе на мисълта, че под нея се крие нещо наистина парещо. Добрах се до всичко това само защото ми помогна мой добър приятел… изглежда, има недоволство от страна на едрите риби.
— Какво друго около Билингс?
— Накратко — последният му адрес е в някакъв хотел в града, под фалшиво име. Проследили са и двата му предишни адреса, но нищо повече.
— Източник на приходи?
— В последната му стая са открили богат асортимент от фалшиви зарове, неразпечатани, но белязани тестета с карти за игра с много прилична опаковка и печат. Бил е измамник. По намерените сметки и кибрити може да се заключи, че е работил из евтините заведения наоколо и в Джързи.
— Десет години — казах аз. — През цялото време е бил под носа ми, а никога не съм го засичал.
— Радвай се, приятел! — Той прелисти бележника си и се зачете в страниците, за да подбере по- важната информация. — Още нещо. Намерих двама негови подставени партньори, с които е бил в комбина преди смъртта си. Говорел е за дебела пачка, която очаквал да му падне. Щял да дойде и неговият миг. Тогава никой не му обърнал внимание.
Замислих се за момент, докато си припомнях как действуваше Билингс в армията.
— А разполагал ли е с много пари за игра?
— Онези от комбината разправят, че винаги разполагал с достатъчно начален капитал, за да изсмуче някоя тлъста пачка. — Той ме погледна и бутна бележките си встрани. — Хайде сега да чуем какво си открил ти.
Поклатих глава:
— Това е глупаво. Всичко ни извежда отново в началото. Започва и свършва прекалено бързо. Сигурен ли си, че си изкопал всичко за Билингс?
— Да.
Махнах към сервитьора за бира и изпих половината халба на един дъх:
— Започвам да се досещам за някои неща в тази работа, но да видим какво ще излезе. Слушай сега. Билингс беше забавен момък. Все разправяше, че щял да пипне голямата пара дори ако трябвало да чака цял живот. Плъзна ме с десет хилядарки в армията, а когато излязох от карцера, вече го бяха демобилизирали. Той е разчитал на тези пари и ги е използувал като примамка в играта. Не вярвам да е свалил от някого прекалено много. Това е щяло да му навреди. Игрите са били просто „подслушвателен пост“ в очакване на голямата пара. Грижел се е единствено да покрива елементарните си разходи.
След това стигаме да едно момче на име Хуан Гонзалес, който за кратко е бил човекът за разплащане на моя приятел, сдушил се е с него, видял е балата и му е препоръчал залаганията на коне. Дори сам е въвел Билингс в салоните. Всъщност вечерта, когато е бил убит, Билингс е имал у себе си дванадесет хилядарки. Арт подсвирна тихо.
— Бил е напълно чист, когато са го открили.
— Никой няма да остави такава пара да се валя по земята, момче. Това може би е бил мотивът за застрелването му.
— За дванадесет хилядарки в този град можеш да бъдеш очистен както подобава, а не застрелян като псе.
Прекъснах го:
— Чуй ме… този Хуан Гонзалес е убит около две седмици по-рано. Преди това говорел на жената, с която живеел, за големи пари, след това по някаква причина започнал да се страхува до смърт, появил се с десет хилядарки, дал й ги, излязъл и бил премазан.
— Спомням си случая. На първа страница. Той просто…
— Точно за него.
— С други думи, ти твърдиш, че и в двата случая мотивът е вероятно грабеж.
— Да, само че не е. Първо, защото съм включен, и второ, защото цялата история е покрита с похлупак. Всичко се върти в порочен кръг. Сигурен ли си, че си открил всичко за Билингс?
— Бил е погребан на разноски на общината, а единствените цветя на гроба му били от цветарския магазин „Лейзи Дейзи“. Служителят от гробищата си спомни името. Ако искаш ексхумация, ходи си го копай сам!
— Непременно. — Хвърлих банкнота на масата. — Ще поддържаме връзка.
Часовникът ми показваше 9,55 и се чувствувах изморен. Взех такси, слязох на ъгъла на моята улица и тръгнах към вкъщи.
Първото предупреждение дойде от Пийт Псето, който продаваше вестниците си със сподавено, глухо ръмжене. То дойде и от Мами Хъгинс, която ме изчака да мина покрай къщата й, за да изнесе боклука си, както и от тихото подсвирване изпод сенките на отсрещната страна на улицата.
Бяха двама. Непознати. Чакаха ме в апартамента ми.
Минах през задния вход, който Папа Мани винаги използуваше, когато полицията нахлуеше във фабриката му за любов. Извадих моя 45-и от кобура, дръпнах петлето му под мишницата си, за да заглуша прищракването, и се притаих в мрака, за да привикнат очите ми.
Единият беше прав и гледаше през прозореца, а другият седеше точно пред мене и именно него подръчнах с хладната цев на патлака.
— Кротко, момчета. Само мръдвате и сте трупове.
Влязох вътре и смушках моето приятелче. Той послушно се изправи и тръгна към стената. Другият явно също схвана идеята и го последва. Те подпряха ръце на стената и изчакаха да разритам краката им встрани
