направил в живота си, но го е изпипал добре. Тоя въшлив гадняр трябва да се е гърчил като змия, само и само да оживее, след като ми скрои оная шапка, и се е постарал да ми го върне тъпкано. Така да е. — Млъкнах и се ухилих, ама наистина широко. — Поне си е мислил, че го прави.
Арт подпря брада на ръката си и кимна.
— Какво мога да направя за тебе?
— Като акредитиран репортер имаш достъп до официална информация. Намери всички показания, дадени от Билингс, и всички подробности около това, как е бил убит. Ще можеш ли?
— Няма да е много трудно. Тези работи се пазят в архива. — Той замълча за миг, а после каза: — Даваш ми прекалено малък червей за такава голяма кукичка.
— Благодаря ти. — Измъкнах се и се изправих. — Да си чувал някога за човек на име Лодо?
Той се замисли за миг и после поклати глава.
— Нищичко. Важно ли е?
— Кой знае. Все пак си помисли.
— Разбира се. Къде мога да те открия?
— Спомняш ли си триетажната от кафяв камък на Папа Мани?
— Вдясно на Втора?
— Сега съм там. Живея в сутеренния апартамент.
Номерът от централата в Мъри Хил, който мършавият ми беше дал, не беше телефонен. Беше кодирана парола за допуск в зала за конни залагания, която действуваше на самия Бродуей. Това не беше нещо, което очаквах полицаите да знаят, нито дори мошениците.
Но аз го знаех. Дори напоследък поработвах там. От последния път бяха минали около три седмици. Момчето на вратата ми смигна и каза:
— О, Райън, влез да потрошиш някой и друг долар. Мястото се беше променило малко. Явно се бяха стекли мангизи. Таблото беше по-голямо, имаше безплатно алкохол и на мястото на обичайните дървени пейки стояха тапицирани столове.
Джейк МакГафни излезе иззад гишето за плащанията, видя ме и тръгна към мене.
— Да си сменим работата, момче?
— Не и с мене, Джейк. Харесвам си моята повече. На мене ми дай сигурни неща.
— И тука ги има — захили се той. — Каква муха ти е влязла в главата?
Подхванах го подръка и го завлякох до гишето.
— Някой да те е закачал?
— Знаеш далаверата тук, Райън. Подкупи не даваме. По дяволите, ченгетата знаят, че връткаме, но сме прекалено бързи, за да ни заклещят.
— Никой ли не се опитвал да се включи?
— Я стига бе, приятел. Откак ударих една ръка в съда, момчетата от горните квартали ме оставиха намира. Разбира се, определиха известни граници, но и това е достатъчно. Никой вече не ме закача. Ти какво търсиш?
— Познаваш ли Билингс?
— Разбира се. Него го гръмнаха. — След това той замълча, а лицето му се изопна. — Да не е оставил някакви следи до тук?
— Нищо, което да може да се разкрие. Ченгетата имат някакъв стар код за влизане, който той носел записан у себе си.
Лицето на Джейк се отпусна и той извади цигара, която веднага запали. През дима сподели:
— Значи всичко е наред. Щяха да ме ударят на мига, ако се бяха докопали.
— Джейк… имаш ли някаква идея за какво може да са опушкали Билингс?
— Идея? — Гърдите му се разтресоха в беззвучен смях. — Абе, човече, аз зная защо.
— Защо, Джейк?
— Имаше дванадесет хилядарки в джоба си, когато излезе оттук. Едно конче на име Анис Фуут и здравата му провървя.
— Откога започна да се навърта тук?
— От около месец може би. Ще се опитам да си припомня точно кога е играл за първи път, ако искаш…
— Кой го доведе?
— Гонзалес. Знаеш ли го малкия Хуан Гонзалес… оня, дето извади хлапето от река Хъдзън навремето и снимката му излезе по вестниците. Мотаел се долу по доковете, когато оная жена се разпищяла и…
— Къде мога да го намеря сега, Джейк?
— Гонзалес ли? — Той изглеждаше крайно изненадан. — Уби се преди три седмици. Натоварил се до козирката и изскочил право пред някакъв камион. Умрял бързо. На място.
Попитах:
— А имаше ли семейство?
— Май само жена. Чакай… Сега ще ти кажа по-точно.
Той мина зад гишето и се разрови в картотеката си, докато най-накрая откри онова; което търсеше. Беше кратко сведение за Хуан Гонзалес и когато запомних данните, аз го подадох обратно на Джейк.
— Задръж го, ако ти е нужно — предложи той.
— Не ми трябва.
Хуан Гонзалес беше живял на 54-а, няколко къщи навътре от Десето авеню. Това беше един от крайните квартали, където размесването на отритнатите от всички социални прослойки представляваше благодатна почва за едно нестихващо насилие. Лусинда Гонзалес живееше във вътрешен апартамент на втория етаж. В тези сгради звънците никога не работеха, затова просто се качих и почуках на вратата. Тя се отвори на верижка и едно красиво мургаво лице се показа в процепа и попита:
— Си… кой сте вие?
— Лусинда Гонзалес?
— Си.
— Искам да поговорим за Хуан. Мога ли да вляза?
Тя се поколеба, сви рамене, след това затвори вратата и откачи верижката. Влязох вътре, а тя се облегна на вратата.
— Да ти кажа, не ми приличаш на полицай.
— Правилно.
— Но не си и от приятелите на Хуан.
— Откъде знаеш?
— Неговите приятели са свини, всички до един. Не приличат на хора. Просто свини.
— Благодаря.
— Какво искаш?
— Искам да понауча едно-друго за Хуан. Женени ли бяхте?
Тя се усмихна кисело.
— Не в църква, но не и това, което искаш да кажеш. Този път аз й се усмихнах леко.
— Добре, пиленце… ще ти го кажа по друг начин… Хуан се е натоварил и се е самоубил. Той…
— Така ли? — Сарказмът й беше прекален. Млъкнах и я оставих да се доизкаже: — Хуан не пиеше, сеньор.
— Какво те дразни, Лусинда?
— Ти ме дразниш, сеньор. — Ръцете й бяха обгърнали така плътно гърдите й, че ги бяха изкарали наполовина над деколтето. — Изглеждаш ми точно като човек, който е могъл да го направи.
— Да направи какво?
— Да накара Хуан да полудее от страх. А може би да го подгони така, че той да претича пред камиона и да бъде убит. През цялото това време чаках, защото знаех, че ще се появи някой. Все някого трябваше да изпратят. Просто нямаше друг начин. И ето те тук, сеньор, сега мога да те убия, както си го бях намислила.
Тя разтвори ръце. В едната държеше патлак с къса цев и от това разстояние нямаше как да не улучи.
