Аз, единакът!

— Свърши ли? — попита той.

— Това е всичко от езика на боклуците, което ми едва на ум в момента.

— На мене това уреждане на въпроса ми харесва точно толкова, колкото и на тебе. Просто е неизбежна необходимост, иначе нямаше да го правим. Вътре си.

— Предполагам, че мога да изляза?

— Няма да можеш.

— Добре, сам си го търсех. А сега какво ще правите, ще ми набивате разни работи в главата или какво?

— Нищо подобно. Просто ще ти бъде дадено едно име. Ще откриеш този човек. След това каквото е нужно да се прави, ще го правиш.

— По дяволите, приятел, не можеше ли да се изясниш?

Усмивката му отново се върна:

— Изясняването е твоя работа. Картинката ще се изясни от само себе си. Ще разбереш какво трябва да правиш.

— Дума да няма. Страхотно! — След което попитах: — Кого?

— Името е Лодо.

— Това ли е всичко? Той кимна.

— Това е всичко. Просто го намери. След това ще узнаеш какво да правиш.

— И след това мангизите?

— Цяла дебела бала. Повече, отколкото си имал през целия си живот.

— С колко време разполагам?

— Няма ограничения.

Засмях се с леко сърце. Погледът му се напрегна, когато смехът се заизлива от устата ми.

— Просто ей така, за спорта, преди да сме дръпнали шалтера, името на приятелчето… дето ви упъти към мене?

— Един мъж на име Билингс. Хенри Билингс. Познато ли ти звучи?

Нещо затисна смеха в гърлото ми.

— Да, познавам го.

Дали го познавам? Този въшлив мърляч, който изтропа на военната полиция, че съм задигнал десет хилядарки в злато от някакъв швабски трезор през четиридесет и пета, и докато аз лежах в карцера заради няколкото подхвърлени монети, намерени във войнишката ми торба, той изчезна с цялата плячка. Денят, в който се доберях до него, щеше да е последният в живота му.

Тъй като знаех, че нищо не е проличало по лицето ми, попитах:

— А къде мога да го открия?

— В Бруклин… в гробищата.

Искаше ми се да издъня стените на стаята. Бях отглеждал омразата си прекалено дълго, за да ми се изплъзва по този начин. Бях чакал цели тринадесет години.

— Какво му се случи?

— Беше застрелян.

— Нима?

— И той се опитваше да открие онова име. Отново казах:

— Да?

— Преди да умре, ни препоръча тебе. Той ни каза, че си единственият, когото познава като по-голямо копеле от самия себе си.

— Излъгал ви е.

— Все още ли си навит?

— Разбира се. — Сега вече нямаше да изпусна тази работа за нищо на света. Все някъде Билингс беше купил нещо с онези десет хилядарки и каквото и да беше придобитото, сега то беше мое независимо от това, кого трябваше да отстраня по пътя си към него. — Откъде да започна?

— От един телефонен номер. Беше у Билингс.

— Чий? — попитах аз.

— Ще трябва ти да откриеш. Ние нямаме представа. Той бръкна за втори път в джоба си. Извади от там бележник и написа в него телефонния номер, централата на Мъри Хил. Сложи го пред очите ми, след това откъсна листчето и поднесе под него запалена клечка кибрит.

Навън спрях такси и се отправих отново към главната артерия, като по пътя се опитах да обмисля положението. Налични бяха всички характерни белези на клопка за лапнишарани и по някакъв начин аз бях този, който трябваше да оправи нещата. Аз, чистокръвният бруклински ирландец, самият стар Райън, устремен право към утешителната награда — пластмасово гърненце.

Братко — помислих си, — съвсем не съм нов в тоя бизнес. В тия работи съм от много години и съм си поживял леко и охолно, без особено натягане. Дори коравите момчета от големите отбори в жилищните квартали са се отказвали там, където аз съм успявал.

На 49-а улица и Шесто авеню спрях таксито и продължих пеша до „Джо ДиНучиос“. Влязох във вътрешния салон, където знаех, че ще намеря Арт Шей, и се наместих в сепарето срещу него.

Арт е забавен момък. Пише статии за синдикалните издания, но можеше да е от известните телевизионни репортери или дори коментатор, ако не беше оная негова история с някакво курве в Германия през четиридесет и пета. Сега той прекарваше цялото си време в тичане по възложени поръчки и се бъхташе така, сякаш беше решил да се самоубие с работа.

Очите му се впериха в мене над коректурите, в които се беше заровил.

— Какво си захапал този път? Аз му се ухилих.

— Случи ми се нещо забавно.

— Усещането не трябва да е било ново за тебе, Райън. Кого се готвиш да одрусаш?

— Арт — започнах аз, — кажи ми нещо. Чувал ли си някога ченгетата да използуват калтак за нещо друго освен за доносник.

Ъгълчетата на очите му се присвиха напрегнато.

— Не. Не и свестните момчета във всеки случай. Какво си замислил?

— Нищо специално. Просто се интересувам от някои неща.

— Някоя интересна историйка?

— Може би.

— Ще ми я разкажеш ли?

— Още не. Нещата все още не са се подредили. Може би ти ще ми помогнеш с някои подробности. Чувал ли си някога за мъж на име Билингс?

Очите му станаха малко по-широки.

— Същият, когото застреляха преди известно време? Кимнах утвърдително.

— Имаше само едно кратко съобщение в дъното на колоната във вестника. Говореше се за уреждане на сметки между шайки. — Той изведнъж млъкна и ме погледна сериозно. — Райън… спомням си, че преди десетина години ти говореше нещо за затриване на някакъв мъж със същото име. Да не си го опукал ти?

— Нямах тоя късмет, приятел. Опукал го е някой друг.

— Разговорът е увлекателен, Райън. Карай нататък.

— Добре, чуй това. Убийството на Билингс не е дребна работа. Това приятелче е знаело нещо толкова тлъсто, че да не слиза от първите страници в продължение на седмица.

— Какво например? Поклатих глава:

— Аз също съм отскоро в играта.

— Как се забърка?

— Билингс е знаел нещо и е бил сигурен, че заради него ще убият и мене. Това е последното, което е