— Мислех си, че не сте ме проучвали.
— Не съм. Научих всичко това от една бъбрива портиерка.
— Тогава защо ме смятате за подозрителна, господин Райън? — Сълзите вече блестяха в очите й.
— Изпратила си му букет за пет долара, момиче. Тя не се подвоуми и този път:
— Той беше картоиграч за пет долара, господин Райън.
— А ти си сантиментална?
— Не, просто жест към покойния мошеник.
— Жестът може да се изтълкува като компенсация.
— Когато си мъртъв, това е без значение. Беше просто жест. Сега съжалявам, че съм го направила.
— Не ми харесва, скъпа — казах й меко аз.
Когато вдигна поглед, вицепрезидентката вече я нямаше, въпреки че до преди миг я бях наблюдавал през бюрото. Беше останала само жената, обхваната от леден гняв, вперила в мене широко разтворените си, готови да ме изпепелят, очи. Това продължи около секунда, но разбрах, че нямаше блъф.
Тя каза:
— Баща ми беше известен в Монте Карло. Беше още по-прочут във Вегас. Не беше кой да е. Един ден беше застрелян от някакъв луд тип, който беше загубил тестето със собствените си белязани карти.
— И какво стана с откачения тип?
— Деветгодишната дъщеря на убития мъж му пръсна черепа с пушка от три метра разстояние.
Попитах спокойно:
— Ти?
— Аз.
— И на него ли изпрати петдоларов букет?
— Не. — Усмивката й беше чиста и широка. — Не, момичето на татко се задоволи само със стрелбата.
— Този жест ми харесва — казах хладно аз.
— Мисля, че беше подходящ. — Тонът й беше в пълно съзвучие с моя.
— Е?
— Изникнало е нещо около господин Билингс. Той беше застрелян и пристигате вие. Не полицията. Вие. Защо?
Обясних й:
— Навремето Билингс ме хвърли на кучетата за десет бона. Мисля, че го е направил отново. Малко съм разтревожен и ми се ще да открия кой е вътре в тази игра.
— И мислите, че може би аз съм едната?
— Не зная, миличка… Но ще разбера наистина скоро.
— Не съжалявам, че той е мъртъв — каза тя. — За мене това няма никакво значение. Все пак може би донякъде се радвам. Не ме засяга и как са ви вкарали във всичко това. Има ли нещо друго?
Аз се усмихнах, изправих се и се наведох над бюрото.
— Да, миличка, има още нещо. Както трябва да са ти казвали милиони пъти, ти си много интересна жена. Никак не ми се щеше да си извън играта. Оттук нататък всичко ще бъде толкова сиво.
Досега тя в действителност не беше се усмихвала. Когато го направи, влажните устни и белите зъби предизвикаха у мен желанието да направя нещо, без значение колко прибързано щеше да бъде то. Имаше лешникови очи и неочаквано кестеняви коси, засилващи още повече усещането за нещо изплъзващо се, което се опитваш, но не можеш да задържиш в ръцете си.
Беше висока. Не колкото мене, но висока. След като се изправи и ме погледна в очите, тя каза:
— Не… Ще трябва да ви поправя. Никой не ми го е казвал преди.
— Какво да ти е казвал?
— Че съм просто интересна.
— Моите извинения.
— Не се приемат тук, господин Райън. — Тя погледна часовника си и ми се усмихна. — Вече е почти обяд. Ще ви позволя да ми поднесете извиненията си, докато обядваме.
— Отново взе да става привлекателно. Усмивката й беше леко въпросителна, след това тя схвана какво исках да й кажа. Този път се засмя с глас.
— Нека го кажем по такъв начин, господин Райън… има причина да искам да остана с вас малко по- дълго. Разбирате ли, познавам много мъже… но никога досега не съм обядвала с истински гангстер. Ще вървим ли?
Заведох я на обяд в „Пат Шейнис“. Настанихме се във вътрешната зала, далеч от големите уши и цигарения дим. Когато стековете бяха вече на привършване, почти не беше останало нещо, което да не зная за Кармен Смит.
Тя протегна ръка през масата и я положи върху моята.
— Райън… мислиш ли, че някога ще откриеш кой е убил Билингс?
Обърнах дланта си нагоре и взех ръката й в моята.
— Ще ги открия.
— А дали… не е опасно? Това ме накара да се засмея.
— Не ми се вярва да е като галене с перце. Двамина вече са мъртъвци.
— Двамина?
— Подробности. Едно момче на име Хуан Гонзалес. Да си чувала за него?
— Не, не ми звучи познато. Тогава ми хрумна нещо:
— Виж, Кармен… Когато Билингс се навърташе около тебе… бил ли е някога подплашен?
— Последния път беше… ами, нервен. Играеше направо ужасно.
— Големи ли бяха залозите?
— Този път да. Всички го будалкахме. Не каза нищо.
— Кажи ми… споменавал ли е някога името Лодо пред тебе?
— Лодо? — Тя замълча, след което поклати глава.
— Не, Билингс не. Но съм го чувала някъде. Кой е той?
— Не зная… все още. Но ще го открия. Този път тя взе ръката ми между своите.
— Моля те, Райън, бъди внимателен.
— Разбира се, но защо, котенце?
— Може да ми се иска да обядвам отново с великия гангстер. — Тя издърпа ръката си с усмивка, погледна часовника си и се пресегна към чантичката си.
— Време е да вървим, но първо ще се отбия до едно място.
— Върви. Ще те чакам отпред.
Еди Мак и Фатс Сибъл, две момчета, които познавах, говореха нещо с Пат и ме мярнаха на излизане от салона. Фатс каза:
— Намерил си си приятна компания.
— Страхотна. Бива си я, нали, Фатс?
— Проверявали сме я. Бива си я. Истински ад за картоиграчите.
— Така чух и аз.
Еди Мак ме попита:
— Как се запозна с нея?
— Докато душех около Билингс.
Той изсумтя:
— Няма да ни липсва много. — Замълча и ме погледна смръщено. — Ти познаваше ли го?
— Търсех го, за да го убия, приятел. Само че ми го пушнаха.
Той се огледа неспокойно наоколо и облиза устни.
— Кажи, Райън… имаш ли някаква идея кой го е опушкал?
— Имам идея. Един момък на име Лодо. Да си го чувал?
Този път лицето на Пат би камбаната. Погледът му се измени и нещо странно стана с двата реда зъби в устата му.
Казах му:
