— Видя ли го, Рез? — попитах го аз.
— Отиде към ъгъла, Райън. Скоро след като ти влезе, там спря кола. Тя го прибра.
— Успя ли да ги огледаш?
— Познах единия от тях.
— Кого?
— Дебелогъзия Пиърсън, дебелия мъж.
— Как си го познал? Оттук не можеш да видиш лицата им.
— Не по лицето, а по големия задник и по начина, по който вървеше. Някакво ченге го беше простреляло веднъж отзад и оттогава замята, като върви.
— Аз не го познавам, Рез.
— Бяхме в една и също група в Джързи. Участвуваше в рекетите около доковете. — Той прокара ръка през лицето си. — А те… още ли са там?
— Да. Мъртви.
— Тук не се чу нищо. Дали ще довтасат ченгетата?
— Остави на мене. Ти само си мълчи.
— Познаваш ме, Райън.
Мушнах една сгъната банкнота в джоба му и го потупах по рамото. Той се ухили и кимна, а аз излязох в дъжда.
У нито един от двамата не намерих нищо. Нито портфейли, нито етикети, нито пък документи. По своему те бяха опитни професионалисти, но в края на краищата бяха станали жертва на неизбежната в занаята им случайност.
Заредих отново 45-ия, прибрах пълна шепа гилзи в джоба си и погледнах труповете. Нещата бяха започнали да се раздвижват. Малко бавно, но все пак схемата се очертаваше и започваше да заприличва на нещо. Когато идеята ми се оформи напълно, изгасих светлината и излязох във вестибюла. Дъждът заглушаваше напълно всички звуци. Нямаше любопитни лица по прозореца… нито следа от някакъв звук, никакви сирени не цепеха въздуха. Нямаше почти никакво движение, само случайни таксита префучаваха под уличното осветление. По бордюрите не се виждаше жива душа.
Останах на мястото си още пет минути, притихнал и дебнещ, след това някой на отсрещната страна на улицата се закашля лошо и повърна шумно — безформената купчина пред една от входните врати се размърда, изправи се и прие очертанията на окаян скитник, каквито се мотаеха често наоколо. Той запристъпя към Второ авеню, като се подпираше по стените, след това продължи самостоятелно, без опора, и се опита да пресече на кръстовището с колеблива крачка.
В долния край на квартала, иззад завоя, се измъкна автомобил и запали фаровете си така, че пияният мъж замря, заслепен от светлините им. Колата се прибра обратно и загаси светлините със същата бързина.
Чакаха мене. От другата страна, на кръстовището с Първо, трябваше да има други.
Вече бях оглавил листата на нарочените за оня свят. Някъде по пътя си бях научил нещо достатъчно важно, за да бъда пречка за някого. Някъде бях направил или научил нещо, или пък се бях сетил за нещо. Някъде се бях докопал до нишка, която ми осигуряваше с предимство пътуване до крайната спирка.
Мами Хъгинс никога не си правеше труда да заключва входа на мазето си. Използувах това, че не можех да бъда видян, и се измъкнах през нейното мазе. Излязох зад малката ограда, която трябваше да се прескочи, и се озовах на алеята между бакалията на Бени и сградата, зад която онези се криеха.
Тъй като кварталът беше чист, пресякох отново и се вмъкнах в прохода, където Джейми Тохи държеше количките си за пране. Минах по цялата му дължина, свърнах на запад, когато стигнах до улицата, и излязох на Второ. Автомобилът все още дебнеше на пресечката до вкъщи. Ухилих се и свърнах на юг, към дрогерията на Хайми. След около пет опита успях да засека Арт в офиса му и му разказах какво се беше случило. Когато ме попита какво искам от него, гласът му трепереше от напрежение.
— Намери ми всичко за един тип, на когото викат Дебелогъзия Пиърсън — казах му аз. — Вероятно има познати в Джързи.
— Непременно. А какво ще правиш с онова в апартамента ти? Не можеш да ги оставиш да се валят там, а и е сто процента сигурно, че никой няма да се спъне в тях.
— Защо не се захванеш ти, Арт?
— Да се захвана с какво?
— Ами да наминеш покрай вкъщи и да ги откриеш. Всеки от големите чаршафи ще купи новината ти, особено ако е подкована с достатъчно снимки.
— Да не си мръднал? Слушай…
— Не, ти ме чуй. Вземи го направи. Иначе ще се обадя на чичковците с белите престилки. Дай ми двадесет и четири часа за размисъл, а след това го направи.
Преди да ми отговори, в слушалката се чуваше само тежкото му дишане.
— Добре, приятелче, но това ще са кървави пари. Ченгетата веднага ще писнат за скалпа ти.
— Тъкмо ще настане единодушие.
— Как мога да вляза във връзка с тебе?
— Чрез кафе „Неапол“ на Втора улица. Ще приемат всяко твое съобщение.
Окачих слушалката, взех указателя в ръце и го заразлиствах, докато открих единствената Кармен Смит — навъртях номера. Оставих го да позвъни дълго, преди да прекъсна леко вкиснат.
Другият номер, който навъртях, беше на Джейк МакГафни. Той нямаше никаква работа и ми каза да намина. Отне ми двадесет минути, при което краката ми подгизнаха напълно.
Той погледна лицето ми и каза:
— К’во ста’а бе, момче?
Разказах му. Той си забърка питие, а на мене отвори бира.
— Това може ли да навреди на бизнеса ми, Райън?
— Не мисля. Щом очистването на Гонзалес не е имало последствия, значи ти си съвсем чист.
— Опитваш се да се хванеш за нищо ли?
— Къде събираше залози Гонзалес?
— Предимно из заведенията. Имаше си район от… да го речем, двадесетина бара, както и няколко заведения в съседство с жилището му.
— А да е работил към доковете?
— Гонзалес? По дяволите, не! Нямам никаква работа да се навъртам там. Това е районът на момчетата от крайните квартали.
— Именно това си мислех. По колко носеше обикновено в себе си?
Джейк сви рамене и ме изгледа кисело.
— Около двеста-триста за разплащане, а за нови залози донасяше около петстотин. Слаба работа, но ние работим с дребни риби и затова оцеляваме в бизнеса, нали зна’ш?
— А точен мъж ли беше?
— Мечтата на работодателя. Не ми е свил дори десет цента. Това е, което знам. — Той отпи от чашата си. — За какво е цялата тая дандания около Гонзалес, Райън?
— Той също си е имал мечта… той и курвето му да се дигнат на околосветско пътешествие, да си отживеят.
— Той ли? Че с к’во? Никога не е имал пукната пара.
— Имал е десет бона.
— По дяволите, с десет не можеш да отидеш дори до Маями… — Той млъкна, остави чашата си и се втренчи в мене. — Че откъде ще да е взел десет бона?
— Според мене е от онзи младеж, Билингс.
— Нещо не схващам.
— Хич да не ти пука, гледай мене. Има и друго. Името Лодо да ти говори нещо?
Паметта на Джейк за имена беше прекалено добра, за да се замисля задълго. Той поклати отрицателно глава и не остана нищо повече за казване.
Такситата вече караха по-бавно. Видях едно, което спря на светофара, втурнах се през улицата и се вмъкнах в него. Дадох адреса на Лусинда Гонзалес, а когато слязох, улицата беше притихнала като болно
