Искаше ми се да целуна устните и.
— Добре, единако, кажи какво искаш от мене? — Усмивката й премина в лек смях, който поразреди напрежението.
— Хлапе, можеш здравата да загазиш с това, което правиш.
— Имаш предвид кръстосването на краката ли?
— Не се занасяй.
Тя ми изпрати въздушна целувка през стаята.
— А сега сериозно, защо си дошъл?
— Натясно съм.
Усмивката й помръкна, а след това премина в смръщване.
— Полицията?
— Малко по-зле, сладурче. Белязан съм.
Нямаше нужда от обяснения. Трябваха й само няколко секунди, за да го премели, а след това в поведението й се промъкна някакво напрежение.
— Сериозно ли е?
— Съвсем сериозно. Вдигнали са всички на крак.
Очите й се присвиха замислено. Тя стана, взе чашата ми и я напълни отново. Докато ми я подаваше, каза:
— Ще ти олекне ли, ако ми разкажеш?
— Не, но ще го направя. — И й разказах.
Тя помълча известно време, а след това попита:
— Какво мога да направя за тебе, Райън?
— Прибери ме за през нощта. Никак не ми харесва да ме гърмят, докато спя, а всички места, където бих могъл да отида, са завардени.
— И това ли е всичко? — Тя се изправи и се загледа в мене, прехапала връхчето на показалеца си.
Аз също се изправих и отместих ръката й.
— Не, има и още, но не искам да ти се натрапвам, сладурче.
За миг тя остана в ръцете ми, без да помръдне. След това се притисна плътно към мене, беше топла, женствена, усещах тръпнещото й тяло.
Тя прокара пръст по устните ми, а след това по своите.
— Защо, Райън?
— Като за престъпник съм прекалено чувствителен.
Тя се повдигна на пръсти и ме целуна леко. Усмихна се, направи го още веднъж. Взе ръката ми между дланите си. Заведе ме до гостната стая и отвори вратата.
Сгуши се отново в мене.
— Аз също съм чувствителна. Искам да ми покажеш твоята чувствителност.
— Не сега.
Устните й бяха горещи и много влажни.
— Добре, не сега. — Тя докосна устните ми с езика си бавно и възбуждащо.
Усмивката й стана дяволита и тя започна да прави нещо с ръцете си. След това сви рамене и ми подаде халата, отстъпи и се усмихна отново. Обърна се, тръгна през осветения коридор и влезе в стаята си.
Когато отново добих способност да дишам, преметнах халата върху стола, взех си леденостуден душ и се пъхнах в леглото. Преди да заспя, мислите ми се въртяха около свежестта й, нейната полюшваща се походка, пищните й, но стегнати форми, които сякаш преливаха една в друга и танцуваха в приглушените, призрачни оттенъци на мрака и светлината. Брюнетка, помислих си аз, пищна брюнетка с леко червеникави коси.
Радиобудилникът до леглото се включи тихо. Докато се събуждах, бързо съобразих къде съм, а също така, че не бях включвал будилника. Вратата беше леко отворена и халата го нямаше, така че веднага се досетих кой е бил. Бележката до будилника беше кратка и гласеше: „Обади ми се, единако!“ И послеписът беше също кратък: „Изглеждаш много сладък.“ Леглото нямаше завивки, а в момента си бях точно за халат.
Кафето ме чакаше готово в кафеварката, а в кошничката малко датско. Докато похапвах, звъннах в кафе „Неапол“, взех телефона, на който можех да се свържа с Арт, и го навъртях.
В слушалката се чуваха характерните за ресторант шумове и звучни разговори на чужди езици. Дочуваше се музика от автомат, някой крещеше, а Арт беше пиян. Явно беше пил цялата нощ, но се беше наливал целево, което правеше нещата малко по-различни. Опитваше се да налучка думите, като старателно се мъчеше да ги изговаря правилно:
— Райън… намерих ти онова, което искаше.
— Браво. Хайде да го чуя.
— Прегледа ли вестниците?
— Още не съм.
— Ония боклуци… които застреля… в твоя апартамент?
— Да?
— Кълън и… и Станович. От Елизабет, Джързи, ли разбираш? Горили… от доковете. Тоя тук… Дебелогъ-зия Пиърсън… той… искам да кажа, той и Търнър Сафрида, са намерени в една кола в някаква канавка към Хоубокън. Били са убити и двамата. Изглежда, твоите апапи… са я оплескали и са го отнесли.
Картинката беше ясна. Работата ставаше все по-дебела. Щом вече се прибягваше до изстрели, за да се запушат усти, играта ставаше много груба, наистина много груба.
— А докъде са връзките им?
Той премести непохватно слушалката си.
— До големец от най-висш ранг. С дълга ръка, Райън. Стига чак… чак до… до Европа.
— А имената?
Чух леда да потраква в чашата му, след което трябваше да изчакам да преглътне. Най-накрая каза:
— Ония симпатяги от Джързи… Горили на мафията. Били са от шайката… на Лъки. Знаеш ли какво означава това?
— Звучи ми познато. Нещо друго? Той се засмя горчиво.
— Сега ще… те шашна… с нещо, ирландецо. Имам приятел в Рим. Добър приятел. В тамошната им организация. За… американската връзка… той ми подшушна за твоето тайнствено приятелче.
— Какво приятелче?
— Лодо — изхихика злорадо той. — Лодо… много голяма работа. Лодо е… кодовото название на убиеца на мафията по Източното крайбрежие. Убиец от най-висока класа. Скоро ще науча кой е.
— Добре — казах му аз. — Сега се прибираш у дома и никакво мърдане. Чу ли ме?
— Сигурно няма да е веднага. — Той замълча за миг, прокашля се и каза: — Късметлия си ти, ирландецо.
— Защо?
— Защото ще умреш наистина… Скоро.
Взех такси до 34-а, прибрах плика „до поискване“ от пощенския клон и го отворих на улицата.
Момчетата бяха свършили добра работа. Обикновено за разрешително за оръжие се чака повече от месец. Това беше изкарано значително по-бързо. Напъхах го в джоба си и погледнах другия лист хартия. Върху него имаше седем цифри, а първите две бяха номерът на централата. Намерих монетен телефон и набрах номера.
Мъжки глас каза:
— Да?
— Едрия? — попитах аз.
— Ти ли си, Райън? — запита ме в отговор той.
— Аз. И не се опитвай да проследиш разговора. Гласът му прозвуча напрегнато.
— От какво имаш нужда, ирландецо?
— Две момчета. Работят на кораб, който е бил тук през седмицата, когато е бил убит мъж на име Хуан
