Гонзалес. Зная им само прякорите. Единият е Том Испанеца, а другият Фредо… вероятно Алфредо. Достатъчно едър ли си, за да ми свършиш тази работа?
— Достатъчно едри сме.
Излязох от кабинката и стигнах до ъгъла две минути преди една немаркирана полицейска кола да спре в началото и от нея да изскочат неколцина левенти. Другият край на улицата беше блокиран от още един автомобил. Започна систематично претърсване на улицата. Посмях се на безплодните усилия на ченгетата и си тръгнах. Едрия го играеше от средата към двете врати.
Дадох му един час. Имах достатъчно свободно време. Те имаха хора, екипировка и милиони и можеха да се докопат до всяко проклето нещо, което пожелаеха и където пожелаеха.
Обадих се и казах:
— Едрия? Той докладва:
— Двамата мъже са от борда на „Гестри“, който в момента е в пристанището. Том Испанеца е Томас Ескаланте. Другият е Алфредо Лиас. И двамата са от Лисабон. На кораба са от четиридесет и шеста година. Задържани са за пиянство в различни пристанища, но нищо по-сериозно. Източникът гарантира за почтеността им.
— Благодаря. Предполагам, че не сте си направили труда да ги огледате?
Той долови сарказма.
— В пристанището са, Райън. Поогледахме се, но не ги открихме.
— И какво щяхте да ги питате, ако ги бяхте намерили?
— Все щяхме да измислим нещо.
— Браво на вас — казах аз. — Има и още нещо, което досега не съм си правил труда да ви попитам. Вие, момчета, никога не действувате, без да разполагате с факти или поне с някаква информация.
— Е, и?
— Как така сгряхте, че Билингс има нещо за продан? Той ми отговори съвсем спокойно:
— Преди около месец двама водолази бяха убити при гмуркане до останките на „Андреа Дориа“.
— Четох за това.
— В експедицията са били трима. Третият не се намери никъде.
— Давай нататък.
— Не е ли очевидно? В останките на този кораб има свръхсекретни материали, ако попаднат там, където не трябва, биха могли да изложат на опасност цялата страна, ако ли не и целия свят.
След миг той попита:
— Това достатъчно ли е?
— Достатъчно е — потвърдих аз и затворих.
Отвън не се мяркаше никой и аз излязох от телефонната кабина, замислен над чутото. Съществуваха толкова много възможности. Някои от тях трябваше да бъдат проверени. Тръгнах бавно и оставих главата си да работи свободно. В резултат на това се оформи някаква схема.
От една кабина малко по-надолу по улицата звъннах в апартамента на Арт, за да проверя дали се беше прибрал. Изчаках около дванадесетина сигнала, след което реших, че или е заспал, или е припаднал, и се отказах.
Взех си един вестник от будката. Добре ме бяха издокарали. Снимки и всичко.
Мнението на полицията, изглежда, беше, че става дума за някаква гангстерска престрелка, защото може би съм бил нагазил в чужд периметър. Имаше предположения, че може би съм, бил откаран на старомодното „последно пътуване“. Дотам им стигаше акълът.
Това бяха връзките, които се правеха. За голямото управление, което ме беше набутало в пукотевицата, не се споменаваше нито дума.
Естествената окраска е най-доброто прикритие за животното. В работния комбинезон, който беше нещо като униформа на доковете, се чувствувах леко и удобно. Местните могат да надушат парите ти, да преценят, че си новак, но през цялото време те ще виждат и другото, изписано по лицето ти. Просто че не могат да те минат.
Двама нюйоркчани, които познавах, яки бараби, готови на всичко, за да напълнят джобовете, ме пропуснаха да мина с леко кимване и ми направиха място на бара.
Ако и мълвата за наградата да беше разтръбена навсякъде, дотук тя все още не беше стигнала. А може би разсъждаваха по обичайния начин… гангстерът мрази да напуска задния си двор. Всяка стъпка извън неговата дупка го прави по-уязвим. Собственото му изкривено чувство за сигурност, което го отвежда в някоя дупка, го кара да бъде близо до нея дори ако умира.
Можеше, разбира се, да има и друга причина. Ню Йорк е голям град. Само мълвата можеше да го обходи бързо… но за тези неща не беше добре да се размишлява. Във всеки момент можеха да разлепят афишите, а и в този район наемните горили винаги бяха подръка.
Двамината, с които разговарях на „Гестри“, не можаха да ми кажат много за Ескаланте или Лиас. Според това, което ми разказаха, всичко, което двамата правели, било да ходят в испаноезичните райони на пристанището и да се наливат до козирката. Нито един от двамата нямал постоянна връзка с жена, нито пък имали много вземане-даване с екипажа.
Нито един от двамата не беше умен. И двамата бяха тъпи черноработници, които бяха на върха на способностите си да припечелват в мръсния трюм на товарния кораб.
Просто си бях представял нещата погрешно. Тия не бяха типове за десет бона. Не бяха международни типове. Не бяха типове, които да събудят интерес у някого по какъвто и да е, дори и най-зачукан повод. Появата им в тази история носеше всички белези на влудяващата, разсейваща случайност, нещо като муха в супата, но докато не се срещнех с тях, не можех да бъда сигурен.
Преди много време бях овладял изкуството да получавам отговори, без да задавам въпросите. Но се изискваше време. Отне ми цялото време, нужно да се спусна по 57-а улица до Батареята и още половин дължина на връщане, а междувременно отново се беше мръкнало и заръмя същият отвратителен дъждец, който се примесваше с прахоляка и саждите, вдигнали се над бордюрите, и се напъхваше под дрехите.
Но пък открих Том Испанеца. Беше в средата на насъбралата се тълпа докери и се явяваше нещо като център на вниманието, седнал на бордюра и опрял гръб в еластичната ограда. Ако човек не забележеше дупката в тялото му, направо щеше да го помисли за заспал.
Цивилният полицай си водеше бележки клекнал и за момент отметна сакото на убития с върха на молива си, в този миг всички се раздвижиха и занадзъртаха да видят по-добре как стояха нещата. Беше си чисто убийство, наистина професионална работа, един-единствен силен удар под ребрата нагоре към сърцето и толкова.
Пробих си път сред тълпата, излязох отпред и останах там, опитвайки се да определя ъгъла на атаката. Като че ли раздвижих тълпата и още неколцина придойдоха по-наблизо, но ченгето скокна и ревна всички да се разкарали оттук. То взе да плаши един полупиян моряк до мене, който, без да иска, бутна трупа и Том Испанеца тупна странично на земята, а кракът му подритна, като че ли все още беше жив.
Ченгето отново ревна и започна да бута застаналите най-близо. То се извърна към мене, но аз вече се бях отдръпнал, а билетът от многослоен картон, изпаднал от джоба на Том Испанеца, беше под подметката ми. Придърпах го назад, вдигнах го и се запровирах обратно през тълпата.
След секунда вече се взирах в него и отначало го помислих за номерче от заложна къща, но когато го разгледах на светло под уличната лампа, разбрах, че съм сгрешил. Беше пропуск за двама на испански за едно от увеселителните заведения в района. Смачках го в дланта си, хвърлих го на улицата и му теглих една благословия.
След това се поразмислих и отново го вдигнах. Ако Алфредо Лиас беше един от двамата, той вероятно щеше да бъде на това място. Пропускът беше за следващия ден; заведението беше гадно място с оле-оле- оркестър. Клиентелата му беше от онези типове, които можете да видите във вестниците, подпрени по стените, докато ченгетата ги претърсват.
Но това щеше да е чак утре. А сега трябваше да си понапъна главата. До утре трябваше да остана скрит от очите на всички, което нямаше да е никак лесно. Махнах на едно такси и му дадох адрес на една
