— Пат?
Той ми махна с ръка да мълча.
— Човече, това име е само неприятности.
— Познаваш ли го?
— Хич и не искам, момче, но преди няколко дена тук бяха двама тайни представители на синдиката и единият от тях се обади по телефона от вътрешната зала, докато бях в офиса си. Той не знаеше, че съм там, но аз го чувах добре. Когато се заслушах, той казваше, че имало някои набелязани момчета и че Лодо щял да се появи. Явно го беше научил случайно и предупреждаваше другия да изчезва.
— И това ли беше всичко?
— Това ми е достатъчно. Не искам никакви дандании в заведението. Не искам наоколо дори хора, които знаят нещо за подобни хора. До гуша ми е дошло от такива лайна.
— Не го вземай толкова навътре бе, Патси.
— Виж какво, Райън, ако си в тия работи, по-добре върви другаде.
Ухилих му се и кимнах.
Зад тях Кармен идеше към мене и всички погледи в заведението бяха приковани в нея. Тя поздрави:
— Здрасти, Фатс… Еди. Познавате ли Райън?
Фатс каза:
— Срещали сме се.
Кимнах им и тръгнахме да излизаме. Взехме такси.
— Хитро — провери ме чрез Фатс и Еди. Сега доволен ли си?
Погледнах я и се ухилих.
— Изобщо не съм задоволен, котенце.
Усмивката й блесна на мига. Тя притегли главата ми с ръката си и внезапно върху устните ми се разля огнена целувка — жива, влажна и леко тръпчива.
Когато се отдръпна, ми се стори, че го прави прекалено рано. Каза ми:
— Никога досега не съм целувала гангстер. — И прокара показалеца си по устните ми. — Сега вече доволен ли си?
— Не — казах аз и се ухилих.
— Ти си железен, голям пич, наистина голям, грозен и дързък.
— Ей, вицепрезидентите не говорят така.
— Мислех, че така може би ще ме разбереш по-добре — поднесе ме тя.
— Тогава говори на калташкия жаргон — посъветвах я аз.
За миг тя остана сериозна:
— Ти не си калтак. Познавах някои калтаци навремето.
— О-о?!
— Бих могла да харесвам тебе, голям разбойнико, но никога калтак.
Таксито спря.
— Пристигнахме — казах аз.
— Ще те видя ли отново? — Очите й ме умоляваха да кажа да.
— Само ако кажеш „моля“.
Тя се усмихна и отново докосна с пръст устните ми.
— Моля.
— Ще ти се обадя.
— Ще чакам. Скоро ли ще е?
— Когато открия оня момък на име Лодо.
— Бъди внимателен.
— Разбира се.
Тя слезе и тръгна надолу. Краката й бяха дълги, хълбоците широки, при всяка крачка бедрата й се полюшваха под плата на роклята. Изглеждаше така, сякаш нямаше дреха върху себе си.
С таксито отидох до „ДиНучиос“. Арт не беше там, но Джо ми каза, че се обаждал по телефона у дома на няколко пъти без всякакъв успех, след което излязъл.
Пийнах една бърза бира, махнах на Джо и излязох навън, като застанах на ъгъла с надеждата да хвана маршрутно такси към града.
Именно тогава усетих, че са ми лепнали опашка.
Беше дребен мъж с шлифер от синтетична материя и стърчащ от джоба нагънат вестник. Не беше особено сръчен и когато ме забеляза за първи път, погледът му неволно го издаде. За да бъда напълно сигурен, аз се поколебах още малко на ъгъла и след това поех на запад. Той тръгна след мене, като непрекъснато се оглеждаше през рамо за такси.
Когато мина първото свободно, той го взе, потегли с него и го спря на следващия ъгъл. Знаех, че изчаква аз да взема следващото и след като мина покрай него, да се лепне за гърба ми. Можеше да стане интересно, ако разполагах с повечко време. Наместо това аз се върнах до ъгъла и взех някакво такси, което току-що се беше освободило. Бруклинските двама братя явно бяха решили да се докопват до докладите за развитието на нещата по грубия начин.
Ръмящият дъждец се превърна в истински порой, докато стигна до апартамента си. Улицата беше празна и дори Пийт Псето беше отишъл да пробутва вестниците си по баровете. Платих на шофьора, извадих ключа си и хукнах към входната врата. Влязох вътре, включих лампата и разбрах, че съм се хванал.
Двамата стояха вътре, извадили патлаците си, опитваха се да ми пръснат черепа с куршумите, които изплющяха над главата ми, и грозно запсуваха, когато се гмурнах между тях така, че трябваше да стрелят един срещу друг. Претърколих се зад един стол и го ритнах към тях. Видях как върхът на облегалката беше отнесен от куршум. Но аз вече бях извадил пистолета си, бях дръпнал петлето и закръгленият момък срещу мене гушна един тлъст 45-и в гърдите. Другият хукна към вратата, но аз го прострелях в коленете и той се просна и запищя с пълни гърди, докато най-накрая не го цапнах през устата с цевта на пистолета.
Той продължаваше да повтаря непрекъснато:
— Мароне, мароне!
Зад гърба ми другият се закашля, значи все още го имаше.
Казах спокойно:
— Още не боли истински. Гледай какво ще стане след някой и друг час.
Онзи вдигна ръка от коляното си и се опита да достигне пистолета, който беше изпуснал. Ритнах желязото встрани от него. Очите му бяха ужасяващи в опита си да ме убият с поглед. Опрях 45-ия в корема му.
— Кой ви изпрати, момко?
— Върви…
— Виждаш ли го? Не съм от послушните, благи граждани. Няма да ми е никаква трудност да те гръмна. Имам дори разрешително за желязото. Само че съобразявай бързо, защото не ти остава много време.
Той отново погледна към ръцете си, разтвори широко уста и се отпусна пак на пода.
— Имам нужда от лекар…
— Скоро ще имаш по-голяма нужда от собственик на погребално бюро.
— Виж…
— Говори! — Ръката ми започна да побелява около дръжката на пистолета.
— Райън… беше заповед… беше… — По някакъв начин той като че ли усети, че то щеше да се случи. Огледа се като обезумял наоколо, преди изстрелът от вратата да го довърши. Претърколих се бързо, преди да ми се беше случило същото. След това осветлението изгасна, а вратата се затръшна плътно.
Може би щях да успея, но се спънах в трупа пред вратата и паднах на земята. Когато включих отново главния бушон и излязох навън, на улицата вече нямаше никой.
Сенките на отсрещната страна на улицата се раздвижиха и аз тръгнах натам. Резтац, сакатият, се беше дръпнал навътре във входа на сутерена, а раменете му потръпваха.
