Изчаках няколко минути с пръст върху бутона за прекъсване и след това набрах номера на Лийлънд Хънтър.
— По какъв начин смяташ да внесеш светлина в деня ми, Куче? — попита той. — Не е възможно да си създал паника през няколкото часа, откакто се разделихме.
— Обаждам се по работа, съветнико. Съвсем делово. За Мондо Бийч… Има една компания, наречена „Ейв Хигинс“. Аз съм единственият й собственик. Не се занимава с нищо, но съществува.
— Е, и?
— Дядо ми имаше един втори братовчед, доста по-млад от него, който отиде да живее в Канада. Говори се, че е богат, но никой не знае със сигурност. Поне изпращаше доста скъпи подаръци. Веднъж дори подари на стария Камърън състезателен кон. Така. Ако не е против принципите ти да послъгваш, просто спомени, че чекът е бил със банков сертификат и че пощенското клеймо на писмото е от Канада. Братовчедите Денис и Алфи ще свършат останалото. Ще си спомнят братовчеда и ще помислят, че им се притича на помощ както е правил и преди, когато Камърън е имал затруднения.
— Лъжата не е най-големият ми специалитет, Куче. Знаеш, че представлявам интересите на „Барин“.
— Ти вършиш работата си, приятел. Обявили са имота за продан, определили са цена, след като условията на завещанието са изпълнени… И първото парче отива у член на семейството. Ако ще успокои съвестта ти, кажи на онези лекета кой е купувачът. Ако имат нужда от пари, ще продават при всички случаи.
— Защо не искаш да им кажа?
— Искам да остане за изненада. Така и Макмилън ще се разпищи. Ще бъде потресен, като научи, че човек от семейството все още има пари. Просто припиши имота на „Ейв Хигинс“ и след ден-два ще дойда да оправим документите. Става ли?
— Ти си по-забавен, отколкото защита в дело за изнасилване. Да, може да стане, ако направя известен компромис с принципите си. Между другото, кой се занимава с деловата ти дейност?
— Отсега нататък, ти, велики Хънтър. Очаквай голям пакет по пощата.
След като каза „Дочуване“, се обадих на „Уестърн Юниън“, които щяха да доставят големия пакет, и в офиса на Дик Лейгън. Секретарката му ми обясни, че в момента го няма и че мога да го открия след около час. След това се отправих към една малка кантора само с две стаи, в другия край на града, в която един жилест човек с мазна работна престилка ми продаде неупотребяван автоматик 45-и калибър, кобур за колан, два допълнителни пълнителя и две кутии армейски патрони. Проверих действието на затвора, заредих пълнителите, мушнах единия в дръжката и вкарах патрон в цевта. Жилестият прибра парите ми, върна се при тезгяха и продължи да пили някакво чуждестранно оръжие.
Навън се чуваше тътена на далечна буря и знаех, че скоро пак ще вали. Радвах се, че съм си взел шлифера.
10
Лий и Роуз пиеха второто си мартини, когато пристигнах в ресторанта на Западна четирийсет и седма улица. Бяха в дъното на помещението на горния етаж и пишеха някакви имена върху пощенски пликове. Заспориха за едно от тях и го задраскаха.
Дръпнах стол и казах:
— Уютно е тук.
Роуз ми се ухили глупаво и вдигна чаша.
— Здрасти, голям мъж.
— Хубаво е да те види човек с дрехи — отбелязах.
— По-готина е по гол задник — изсумтя Лий. Той сгъна плика и го мушна в джоба на сакото си.
Дадох знак да ми донесат питие и когато го получих, Лий се облегна на стола си и ме изгледа с примижали очи.
— Крадец на девици.
— Пукни се от яд.
— Е, добре де, изплюй камъчето. Според слуховете, могат да те подведат за изнасилване.
— Не и него — намеси се Роуз. — За прелъстяване, да. Изнасилване — не. Той кара момичетата да си го просят.
Стрелнах я с очи и Лий се засмя.
— Не се притеснявай. Девиза ми е „Споделяй богатството“. Роуз ми каза, че си голяма работа. Добре е като знаеш, че ръбестите типове имат поне някои заоблени ъгли.
— Дявол да го вземе — обърнах се към Роуз, — да не си от тези, които непременно трябва да изплямпат всичко?
— Да изплямпам? Боже, та аз те хвалих като луда! Това е нещо, към което тези кутрета трябва да се стремят!
— Нещата наистина са се променили — казах аз.
— Дявол да го вземе! — засмя се Лий. — Не си забравил онези отпуски в Лондон, нали? Той се търкаляше с една висока мацка от женския корпус, а аз с диспечерката от пета ескадрила и си сменяхме местата всеки път, щом засвиреше сирената за въздушно нападение. Ей…
— Бях забравил.
Роуз се изкиска над чашата си.
— Да не би да си останал с някакви лоши спомени, Куче?
— Не, но се наложи да си поделим разходите за аборта на диспечерката. Не знаехме кой го е направил.
— Забрави това — промърмори Лий. Той отпи от чашата си, за да се опита да скрие угриженото изражение, което започваше да замъглява погледа му. Когато остави чашата си отново, ми кимна одобрително.
— Хубави дрехи имаш, момче. Впечатлен съм.
— Поне са по модата — отбеляза Роуз. — Добре дошъл сред хората от новата генерация.
— Винаги съм бил сред тях.
Лий отново ме изгледа странно.
— Какво правехте — попитах ги.
— Купон — отговори Лий. — Първокласен, достоен за вестникарските притурки в неделя. Мъчехме се да уточним списъка на поканените.
— Какъв е поводът?
— Шарън не ти ли каза? Измъкнала е пет милиона от Уолт Джентри за деденцето С. К. Кейбъл. Ще правят копродукция. Старият С. К. е запазил правата върху последния бестселър и смята да промени общественото мнение за себе си. От експлоататор на секса ще се превърне в гениален артист, задоволяващ потребността от изкуство на обществото.
— Коя е книгата?
— „Плодовете на труда“.
Изсумтях и запалих цигара.
— Такова заглавие, без никакъв секс?
— Къде живееш, момче? Всичко е секс. Въпросът е как боравиш с него. С. К. ще го интерпретира по съвременен начин, както се казва. Ще разкаже нещата такива, каквито са.
— Какви са? — Ухилих се.
Лий погледна Роуз и се разсмя.
— Той пита мен! Добри човече, досега не съм открил нищо, което да може да го замени.
— Може би не си търсил както трябва?
— Глупости. Посочи нещо, което да е по-добро.
Свих рамене и дръпнах от фаса.
— Не знам дали е по-добро, но насладата е налице. Поне за някои хора.
— За какво говориш.
