— Помниш ли първия си свален самолет, Лий? Беше един бомбардировач над Ламанша. Видя как двамата пилоти изскачат от него, но парашутите им не се отвориха. Как се чувстваше?
Раменете му потрепериха и той отвърна:
— Гадно.
Не можах да не се засмея.
— Както и първия път, когато си чукал, помниш ли? Разказвал си ми за това. Устроили са ти кръщене в бандата, като са те накарали да оправиш една евтина курва върху скъсано канапе в някакъв гараж. Теб — моралното хлапе от добро семейство. От това също ти се е догадило, нали?
— Да. Бях само на четиринайсет години.
— Но си го вдигнал, приятел — припомних му. — А какво ще кажеш за втория си свален самолет? Летях до теб, когато го улучи и се спусна с него чак до долу, за да гледаш как гори. Вечерта устрои купон и се напи.
— В края на краищата, Куче…
— Още не съм казал най-важното. След това ти се превърна в ловец. Започна сам да търсиш плячката си. Стремеше се да я отделиш от останалите и да влезеш в двубой. Получаваше нещо като оргазъм, ако улучеше. След това приятни преживявания в бара, малко хвалби, докато възбудата премине и пак на лов. След известно време всичко това се превърна в най-обикновена игра.
— Зарежи това, Куче. Убиването и сексът не са едно и също.
— Наричат оргазма „малка смърт“, нали?
Роуз бе подпряла глава на ръката си и ни наблюдаваше с особено изражение на лицето.
— Знаеш ли, може би е прав, Лий — каза тя и очите й се вторачиха в моите. — Кажи ми, Куче, ти изпадал ли си в екстаз, когато си убивал?
— След първия път схванах приликата.
— Нямах предвид това.
Угасих фаса си.
— Може би. Но не съм мислил за това, когато го правех. Войната наистина не е естествено състояние на нещата.
— Куче…
Лицето на Лий беше напрегнато, говореше тревожно.
— Какво?
— След като заговорихме за тези неща… ти какво чувстваш?
— Повечето хора не знаят какво е да убиваш.
— Не питах за повечето хора. Питам за теб, за убиването и за секса.
— И двете се превръщат в изпит, който вземаш или те късат, който ти е приятен или те отвращава. Ако спечелиш, добре. Ако се провалиш, чувстваш се гадно.
— Ти как се чувстваш, Куче?
— Все още съм жив и доволен, Лий.
— Плашиш ме.
Намръщих се заради сериозността на изражението му.
— Следващият път, като се качиш на някоя курва, помисли за тези неща. Може да се окаже, че у теб дреме непроявен маниак убиец.
— Престани да влияеш зле върху чукането му — намеси се Роуз. — Типовете като него са склонни да вземат нещата присърце, а не искам в спалнята ми да влиза Джак Изкормвача.
Замръзналата гримаса освободи лицето на Лий и той се усмихна.
— Дявол да го вземе, наистина можеш да побъркаш човек. Каквито ги приказваш…
— А приказките карат света да се върти — обади се някакъв глас. Обърнахме се и видяхме Дик Лейгън, който ни гледаше с полупразна чаша в ръка. — Имате ли нещо против да седна при вас? В края на краищата, бях поканен.
Дръпнах свободния стол и му махнах с ръка.
— Сядай.
— Хапнахте ли?
— Още не — отговори Лий.
— Хубаво. Тогава ще се нахраня с вас и ще ви оставя да платите сметката. Типична журналистическа хватка, която съм сигурен, че ненавиждате.
— Не си и помисляй — прекъсна го Лий. — Тази сметка ще ти се приспадне от данъците.
Изядохме супата и пържолите си, след това поръчахме кафе, а докато Лий и Роуз се занимаваха със списъка на поканените, Дик Лейгън запали тънка пура и заговори:
— Екипът ми се опита да научи някои неща за вас, мистър Кели.
— Добраха ли се до нещо?
— Достатъчно, за да ме заинтригува.
— Така ли? — извадих цигара и го оставих да ми поднесе огънче.
— Освободили сте се от армията през 1946 година, в Европа.
— Всеки го знае.
— Оставайки там, е трябвало да се подчинявате на данъчните закони на съответната държава.
— Както всички.
— Точно така. За разлика от повечето, обаче, платените от вас данъци са значителни, и при изчисляване на доходите ви се получава доста сериозна сума.
— Което доказва, че съм честен човек, който плаща данъците си.
— В това отношение, да. Но повече ме интересува как са спечелени парите.
— Доста нахален въпрос.
— Казвали са ми това и друг път. Както и да е. Хората ми започнаха да ровят малко по-сериозно и стигнаха до интересна информация.
— Например?
— Например, че няма никаква информация. Приходите ви са декларирани, но не е обявен източникът им. Записано е само „инвестиции“. Освен това, по нищо досега не личи, че притежавате някакви особени способности или желание да постигнете успех със… хм, инвестиции.
— Е, и?
— Бихте ли изяснили този въпрос?
— Не.
— Тогава позволете да изкажа някои предположения.
— С удоволствие.
— Добре. Приходи се получават по два начина — законен и незаконен. Тъй като липсват категорични доказателства за първия, поинтересувахме се от възможностите, свързани с втория.
— Доста усилия сте хвърлили за човек, когото познавате само от два дни — отбелязах.
— Делата на семейство Барин са доста интересна тема.
— Надявам се, разполагате с компетентен персонал.
— О, да. Най-добрите. Бивши служители на ФБР, пенсионирани полицаи, отлични журналисти, които познават всички трикове и хватки. Информацията, до която не са в състояние да се доберат по друг начин, могат да купят. Средствата за тази цел са неограничени. Ето защо ние винаги научаваме нещата, които искаме да научим, както може би сте се уверили от материалите ми. Писанията ми са толкова точни, че даже конгресмени са ги използвали, за да спрат някои бизнесоперации и да обвинят добре известни хора в криминално нарушаване на обществените интереси.
— Браво. И какво откриха тези хора за мен?
Дик Лейгън дръпна от пурата и се усмихна.
— Абсолютно нищо. Това е, което ме интригува толкова много. В някои случаи всякакви опити на хората ми да получат информация бяха осуетени. Един от тях дори си изяде боя. Опитите да се купи информацията са били посрещани с безразличие или заплахи. Името „Куче“ или „Ел Лобо“, на някои места, е предизвиквало такава реакция, че хората ми ги е хващал страх. Такова нещо досега не се е случвало.
— Какво толкова може да има в едно име, приятел? Знаеш какво е казал поетът за розата.
