същ.
— Добър вечер, господа — поздравих.
По-възрастният се втренчи в мен за секунда и попита:
— Мистър Кели?
Лий застана между нас — както едно време, за да защити фланга ми.
— Слушай, те нямат заповед за обиск…
— Спокойно, момче. Те са поканени. — Погледнах ченгето. — Нали?
— Може да се каже и така — отговори то.
Опитах питието си, хареса ми и отпих още малко.
— С какво мога да ви бъда полезен?
Това донякъде ги свари неподготвени — заедно с нещо друго, което все още не бяха схванали. Този, който се представи като сержант Тобано, каза:
— Можете ли да ни кажете какво правихте днес?
— Всяка минута.
— Свидетели?
— През цялото време. Защо?
Ченгето протегна ръка и колегата му пъхна в нея голям книжен плик. Потупа с него бедрото си и продължи да ме гледа.
— Какво ще кажете за единайсет и половина тази сутрин?
— Тъкмо се бяхме върнали в града.
— Вие?
— С двама приятели и шофьора на колата.
— Продължавайте.
Отпих още една глътка и оставих чашата, за да мога да извадя цигара.
— Оставихме адвоката… казва се Лийлънд Хънтър, ако ви интересува, по пътя, а след това аз и момичето… Шарън Кас… излязохме от гаража и я изпратих до дома й.
— Какъв гараж?
— Знам ли? Беше някъде около Петнайсета улица.
— „Дениър“?
— Да, струва ми се, че беше това.
Той отвори плика и извади оттам две големи снимки, които ми подаде. Аз ги вдигнах пред очите си и ги погледнах. Край мен Лий се задави. Всеки би се задавил при вида на Маркъм и Брайди Гръка. Приличаха на мъртви — лицето на Маркъм бе потънало в кръв, а шипът все още стърчеше от топките на Брайди.
— Голяма касапница — отбелязах.
— Познавате ли ги?
— Трябва ли да ги познавам?
— Въпросът ми беше друг, мистър Кели. Погледнете ги още веднъж.
— Виждам двама типа, пльоснати в обществен кенеф.
— Откъде знаете, че е кенеф, мистър Кели?
— Някой слага ли у дома си писоар? — отговорих, без да отделям поглед от снимките. Започвах да се забавлявам. — А какво общо има това с мен?
— Това е тоалетната на гараж „Дениър“. Вие също сте влизали там.
— Точно така. Помолих служителя да ме упъти, накарах приятелката ми да ме почака и отидох да се изпикая. След това си закопчах панталона и излязох.
— Видяхте ли тези двамата?
— Когато влязох, ги нямаше. — Върнах му снимките и той ги мушна обратно в плика. — Защо се насочихте към мен?
— Служителят е запомнил лимузината, с която сте пристигнали. Проверихме номера и се обадихме на приятеля ви Лийлънд Хънтър. Той ни изпрати тук.
— Мога да ви дам адреса и на момичето, ако искате.
— Имаме го.
— Е?
Двамата се спогледаха, сякаш не знаеха дали да бъдат озадачени или ядосани. По-младият каза:
— Помислихме си, че може да сте видели нещо. Двамата са влезли веднага след вас. Единият е попитал, дали през онзи проход може да се излезе на улицата. Служителят отговорил, че там е тоалетната и двамата са тръгнали към нея.
— Когато излязох, наоколо нямаше никого. Но имаше много паркирани коли. Зад тях може и да се е скрил някой.
Устните на сержант Тобано се изопнаха в усмивка.
— Тези снимки не ви потресоха особено. За разлика от приятеля ви.
— Виждал съм мъртъвци и друг път, сержант.
— Тези не са мъртви, мистър Кели.
— По дяволите! — изръмжа Лий тихо.
Ченгетата тръгнаха към вратата.
— Добре, благодаря. Може да дойдем пак.
Тобано протегна ръка към дръжката на вратата. Попитах:
— А кой е направил снимките, сержант?
— Един фотограф на свободна практика, който се е оказал на местопрестъплението веднага след вас. Сигурно ще спечели някой долар за тях.
— Заподозрян ли е?
— Не. Едно от момчетата, които паркират колите, е влязло заедно с него. Припаднало е.
— Слаб стомах — отбелязах.
— Някои хора са такива — обясни ми сержантът.
Когато си отидоха, Лий се втурна към барчето и си наля още едно питие. Изпи го, наля си още едно и едва тогава се обърна към мен. Раменете му трепереха и ледът подрънкваше в чашата му. Най-накрая вдигна очи и се втренчи в мен.
— Ти ги излъга, Куче, нали?
Аз също изпразних чашата си отидох да я напълня.
— Да.
— Видял си ги… там… този с размазаното лице и другия…
Вдигнах чашата си и казах:
— Дявол да го вземе, Лий, аз го направих.
11
Знаех, че ще има телефонно обаждане и останах да го изчакам. В три и десет телефонът иззвъня и предложих на Чет Линдън да се срещнем в „Отомат“, на Шесто авеню. Гласът му беше мъртвешки равен и почувствах как гневът се изкачва от ръцете към раменете ми.
Чакаха ме на една маса в дъното на кафенето — Чет и Блеки Сондърс, главорезът от Трентън — и пиеха кафе като двойка нощни бухали, тръгнали към дома. Направих се, че кихам в носната си кърпа и скрих лицето си, когато минах покрай човека, който ги подсигуряваше. Гледаше витрината до тази на заведението. Подминах го, обърнах се рязко и без да забележи опрях цевта на пистолета в ребрата му.
— Хайде да идем при другите, приятел — казах.
