Шарън свърши с грима, затвори пудриерата и я пусна в чантата си.
— Обичаш да будиш хората в безобразни часове, нали? Вече сме почти в Линтън а още няма десет часа.
— Децата трябва да стават рано — отвърнах.
Тя повдигна вежди и ме изгледа с един от странните си погледи, които не бях в състояние да изтълкувам.
— Дете? Какво разбираш ти от деца?
— На колко години си, скъпа?
— На достатъчно, за да предпочитам да не играя ролята на жена Петкан заради теб.
— Не беше нужно да идваш.
— Мистър Кели, не бих пропуснала възможността да съм с теб за нищо на света. Знаеш ли какво приказват разпространителите на слухове в нашия кръжок по шев и кройка?
Обърнах се и я погледнах.
— Разкажи ми.
— Около теб има нещо дълбоко и мътно. Дик Лейгън намеква за най-лошите възможни неща, а Мона Меримън изглежда смята, че си бил сгоден за млада дама, чийто баща е бил заместник диктатор в една от новоизникналите държави… който скоро след това е бил застрелян.
— Ех, слава…
— Верни ли са тези неща? — Тя гледаше право напред, с ръце, свити в скута й.
— Ако са верни, скоро ще прочетеш за тях във вестника.
— Не ми се струваш особено разтревожен.
— Отдавна престанах да се тревожа, кукло.
През следващата миля не разговаряхме, след това тя се обърна към мен и почувствах погледа й.
— Тогава какво му става на Лий?
Свих рамене и завих по разклона на изток.
— Нищо.
— Куче… той е уплашен до смърт. Гледа те… сякаш ще се взривиш или нещо подобно.
— Познаваш Лий.
— Не толкова добре, но достатъчно, за да знам, че никога досега не е бил такъв. — Тя замълча за момент и добави: — Свързано е с онзи ден, нали? Имам предвид онези двамата. Прочетох нещо във…
— Съвпадение.
— И по телевизията. Казаха, че са били нападнати и… насилени. Полицията работела върху възможните версии.
— Знам. Обадиха ми се.
— И?
— Не можах да им помогна и си отидоха.
— Куче… обадиха се и на мен. Казах им… казах им, че сме били там.
Протегнах ръка и стиснах коляното й.
— Постъпила си правилно, скъпа, нямаме какво да крием. Ню Йорк е голям град. Всичко може да се случи. Просто бяхме там, когато това е станало.
— Куче…
— Слушай, знаеш колко време бях в тоалетната… около минута и половина. Мислиш ли, че за толкова малко бих могъл да подредя по този начин двама едри мъжаги и да изляза оттам без драскотина.
Отговорът се забави доста. Тя помнеше кръвта по ризата ми.
— Не знам — промърмори накрая.
Аз се засмях.
— Ласкаеш ме, кукло.
Шарън също се усмихна и се отпусна на седалката.
Над върховете на дърветата пред нас се показа силуетът на Линтън, а комуните на завода „Барин“ протягаха пръсти към небето. Три от тях не димяха. Третият изпускаше тънка нишка сив замърсител на въздуха. Ако състоянието на града отразяваше състоянието на „Барин Индъстриз“, положението не беше никак розово.
Преминахме през центъра на града и тръгнахме по улицата, която заобикаляше завода. Старомодните тухлени постройки, старата кула и бръшляните го правеха да прилича повече на колеж, отколкото на производствено предприятие. Сто и петдесетгодишният часовник все още отмерваше времето правилно и площите вътре бяха добре поддържани, но липсваха някогашните купчини материали, които изпълваха двора. Отвътре се чуваше постоянен тътен, а от време на време някоя фигура се мяркаше зад прозорците — не се забелязваха никакви други признаци на живот. На паркинга имаше петдесетина коли. Една от тях беше точно срещу входа на административната сграда, въпреки знака, забраняващ паркирането. Моделът и цветът ми се сториха познати и пак погледнах натам, но отговора получих, едва когато Крос Макмилън, следван от други двама, излезе от входа и се огледа със самочувствието на бъдещ собственик.
— Приятелят ти — отбеляза Шарън. — Какво ли прави тук?
— Мисли си, че ще купи това място. — Настъпих педала на газта и отминахме. — По-добре е да не се чувства много сигурен.
— Може би има основание за това. Семейство Макмилън никога не се е славило с кротост. Винаги са били пирати. — На челото между очите й се появи бразда и тя прехапа горната си устна. — Какво става, Куче?
— Копелето иска да пипне всичко. Още откакто се скара със стареца.
— Успял е да прогони всички останали.
— Не всички, кукло — отвърнах тихо.
— Мислиш, че не може да сложи ръка на това тук? — тя махна с ръка към завода.
— Не без сериозна борба.
— Но братовчедите ти не са способни на такова нещо.
— Не ме интересуват братовчедите ми.
— Кой си ти, Куче? — Гласът й трепереше.
— Един човек, който иска да се върне у дома.
— И това е всичко?
— Никой не иска да го направя.
— Но не могат и да ти забранят.
— Вече не, коте.
Свих на кръстовището и се върнах назад към града. Обикалях из улиците, докато не стигнах до ъгъла на „Берган“ и главната улица. Времето си бе казало думата и бе оставило следи от олющена боя и напукана мазилка, но клубът на Тод все още дръзко стоеше на мястото си — една от първите постройки, изградена с материали и умения достатъчно старомодни, за да устои на времето и на почти пълната липса на поддържане.
Това място някога беше център на целия обществен и политически живот в града, а на два пъти в него дори тренираха боксьори тежка категория, за да се подготвят за големия мач. Единият спечели шампионската титла. Сега половината от приземната площ бе дадена под наем на малки магазинчета, за да се плаща издръжката, а голямата площ за увеселения на открито бе заета от порутен ламаринен склад.
Спряхме пред входа и помогнах на Шарън да слезе от колата. Тя хвърли поглед наоколо — видя мръсните прозорци и потъмнелите тухли.
— Какво е това място?
— Не помниш ли?
Тя присви очи към постройката и кимна.
— Баща ми идваше тук, струва ми се. Беше някакъв клуб, нали?
— Повече или по-малко.
— Името ми е познато. Тод. Да, татко веднъж ни доведе тук. Помня, че се играеха игри, имаше бъчви бира, а за децата някъде имаше езерце.
— Отзад.
