— Точно така.
— А какво е сега?
— Не знам — отговорих, — но ще започнем оттук.
Минахме по познатия коридор, по чиито стени висяха препарирани риби и еленови глави. Месинговите табелки под трофеите бяха потъмнели и имената не можеха да се прочетат. Повечето от тях и без това вече бяха издълбани върху надгробни камъни, помислих си.
Един старец с работни панталони миеше пода в западната зала, като бе качил столовете върху старите, прегорени от пури и цигари маси. Ресторантът, някогашна гордост на града, сега бе разделен на малки помещения за офиси. Три от тях бяха празни. В другите две се помещаваше някаква строителна компания и фирма за търговия с недвижима собственост.
Някъде отвътре се чуваха гласове, които се надвикваха със сапунената опера по телевизията. Бутнахме полуотворената двойна врата и влязохме.
Мястото не се бе променило. Големият десетметров бар все още беше на мястото си пред гишетата за сервиране в стената и голямото огледало, в което се отразяваха старинни оръжия, монтирани на вървени подпори и шест ухилени мечи глави, трофеи на отдавна починалия Хайръм Тод. Когато бях малък, молците вече бяха изяли по-голямата част от козината им и сега озъбените гримаси сякаш принадлежаха на мумифицирани черепи, странно оживени от стъклените очи, монтирани в изсъхналите орбити.
Двамата пийнали клиенти, които се наливаха с бира от халби, подпираха краката си на лъсната месингова тръба в долния край на бара и спореха за бейзбол. Кльощавият стар барман в прекалено голяма за него риза не им обръщаше внимание и придаваше на вече лъснатите чаши кристален блясък.
Когато седнахме на столчетата пред него и поръчахме бира, двамата посетители замълчаха, колкото да ни огледат и продължиха спора си. Барманът остави чашите ни пред нас, издрънча с касовия апарат, за да прибере парите и ми върна рестото. Аз се вгледах в лицето му внимателно и си спомних едрия мъж с огромно шкембе, който някога се спускаше в избата по улея за бъчви и дълбокия глас, с който ни караше да се надпреварваме да спечелим петачетата, които ни даваше, за да разчистим външните маси.
— Тод? — казах аз.
Старецът се обърна и се вгледа в мен. Кимна.
— Да не би да си на диета?
Той се усмихна и усмивката му разкри изкуствените зъби.
— На рак съм, синко. От много време. Вече никой не ме помни дебел. Кой беше ти?
Подадох му ръка и изчаках да я поеме.
— Камърън Барин ми беше дядо.
Тод издърпа ръката си рязко.
— Да не си…
Преди да успее да завърши, поклатих глава.
— Не, аз съм копелето. Догрън Кели. Понякога вършех едно-друго тук, когато успеех да се измъкна от замъка горе.
Усмивката му изведнъж стана много широка и той сграбчи ръката ми отново.
— Дявол да го вземе, момче! Как да не те помня! Помня как се бихте с онова поляче кой да вземе метлата, за да разчисти след един от гуляите навън. Заложих пет долара на победителя.
— Умееше да удря — казах аз.
— Да, но ти спечели. — Тод се засмя отново и наля бира и за себе си. — Знаеш ли, на него заложих други пет.
— Лошо.
— Аз съм си виновен. Не трябваше да забравям, че си син на баща си.
Оставих бирата, преди да отпия.
— Познаваше ли го?
— Разбира се. Познавах и майка ти. Но това беше преди всичките неприятности. Какъв див ирландец беше той! Срещаше се с майка ти тук, при мен. Но никой не знаеше за това. Тя пееше, а старият Барни свиреше на пианото. — Тод замълча за малко и се наведе към мен. — Да не би да говоря повече, отколкото трябва? Понякога старците като мен…
— Всичко е наред, Тод. Това е нещо, което не знаех и се радвам, че го научих. Радвам се, че майка ми е била достатъчно свястна, за да се чупи от онази пасмина, когато е можела.
— И двамата умряха, нали?
— Аха.
— Лошо. Тук вече не е както едно време. А ти защо се върна?
— За да видя старите места.
— Вече няма много за гледане. Освен за нея — той кимна към Шарън. — Дъщеря ли ти е?
Шарън прихна с бирата и взе книжна салфетка, за да избърше брадичката си. Когато свърши, въздъхна отчаяно и промърмори:
— Боже мили!
— Дори не сме женени — казах му аз.
— Май пак оплесках нещата.
— Не, Тод. Показа ми нещо важно. Май е по-добре да си намеря някоя на моята възраст.
— Не го прави заради мен — обади се Шарън бързо. — След като свикнах с живота в Ню Йорк, всичко това ми се струва много забавно.
— Добре че не ми е дъщеря.
— Ако бях, връзката щеше да е много перверзна.
— Нямах предвид това. — Сбутах я с лакът, а Тод се изкиска.
— Едно време не живеех като вас младите сега — каза той след малко. — Дори се радвам, че и последната светлина изгасна. Сега жената за мен е нещо, което ходи в женската тоалетна, вместо в мъжката. — Той допи бирата си, напълни трите чаши отново и ги остави пред нас. Този път не взе пари. — Не ми каза защо си дошъл. Наистина ли само за да огледаш?
— Донякъде. Трябва ми малко информация.
Тод скръсти ръце и кимна.
— Аха. Е, този клуб вече не е като едно време, когато в него можеше да се научи всичко. Все пак понякога чувам едно-друго.
— За „Барин Индъстриз“?
— Отива по дяволите — отвърна той. — Не работят и наполовина на това, което работеха някога. А ако отново получат поръчки, ще трябва да търсят работна ръка другаде. Не останаха много млади хора наоколо.
— Ами Макмилън?
— Страшен тип. Той нае всичките за завода си в Абърдийн и за електронния завод край Мадрид. Дори купи земите им, за да могат да се преместят по-лесно.
— Съседни парцели вероятно, и до един близо до водата.
— Точно така. Но на кой ли му пукаше?
— Макмилън е знаел какво прави.
Тод сви рамене и разпери ръце.
— Всички си тръгнаха с радост оттук. Може би още са доволни. Този град не се е подобрил с нищо.
— А чувал ли си нещо за братовчедите ми?
— Денисън и Ал? Тези двама лигльовци? Единственото, което правят, е да устройват гуляи в кънтри клуба. Светски боклуци. Имам една племенничка, което им сервира и тя ми казва какво става там.
— Беснеят ли?
— Ами! Тези стари моми ли? Само размахват кърпички и сплетничат. Половината мъже ходят единствено защото жените им ги карат. Дрънкат за голф край бара и се напиват. Не както едно време тук.
— Искаш да кажеш, че Ал и Дени си попийват?
— Ами. Те са като старите моми. Всичките им роднини ги гледат, а сестрите им са се вкопчили в тях така, че не им остава нищо друго, освен да говорят. Сигурно им се ще да се откачат поне за малко. Този, Дени, веднъж ощипал племенничката ми по задника… извинете, мадам… а Ал отпрашил към града с някаква
