мадама и ги намериха заседнали в една канавка край реката. Бени Сакс беше дежурен през нощта и ги измъкна. Ал имаше някакви драскотини по лицето, но каза, че били от храсталаците. Дамата не каза абсолютно нищо, така че ние се по майтапихме малко с тая история и всичко се забрави. — Тод се засмя гръмко и поглади замислено брадичката си. — Все още си мисля, че се е опитал да направи нещо с нея. Трябва да си слепец да не видиш онази канавка при пълнолуние.
— Скапан подход — отбелязах.
— Ти имаш ли по-добър? — попита Шарън.
— Ще разбереш по-късно.
— Ех, деца, деца — промърмори Тод.
Допих бирата и станах.
— Къде живее тази твоя племенничка?
— В Хайланд. Една бяла къща на върха На хълма. — Тод ме изгледа проницателно. — Искаш да изровиш нещо за братовчедите си ли?
— Много бих се радвал, ако имах с какво да ги ръчкам, ако се наложи.
— Луиз ще ти каже, ако има нещо. Късмет. Не ми харесват тези сополанковци. Кажи на Луиз, че те изпращам аз.
— Благодаря. Ще й кажа.
— Ще дойдеш ли пак?
Кимнах и хвърлих два долара на бара.
— Дявол да го вземе, Тод, аз вече съм тук.
Играта започваше да допада на Шарън. В Линтън тя се чувстваше в свои води и познаваше по-добре от мен улиците и тъмните ъгълчета. Показваше ми познати неща, училището си, спря в няколко магазина, за да поздрави стари приятели. Тя познаваше няколко от десетината души, с които се заприказвах, но никой не можеше да ни каже нищо за семейство Барин. Аристокрацията се бе барикадирала зад стените на имението и никой не можеше да надникне в живота й.
След вечеря тя се съгласи да поговори с племенничката на Тод. Остави ме пред местната полиция и отиде да я търси. Изчаках да се скрие зад ъгъла и влязох в сградата.
Един полицай, който се освобождаваше от дежурство, ме упъти към нужния кабинет, аз почуках на вратата и влязох. Широкоплещестият полицай, който, с гръб към мен, ровеше в някакъв шкаф с документи, каза:
— Почакайте минутка.
Продължи да тършува сред папките, намери тази, която му трябваше и затвори шкафа. Когато се обърна, тъкмо щеше да ме покани да седна, но се сепна, пресилената усмивка изчезна от лицето му и той се втренчи в мен враждебно.
— Ти ли си?
— Несъмнено.
— Без остроумия, ако обичаш.
Лакътят му неволно докосна пистолета в кобура на колана му. Помнеше къде ме видя за първи път.
— Тогава да започнем отначалото — казах.
Бени Сакс не обичаше да го командват. Твърде дълго беше ченге в малък град и бе свикнал да е обратното — в противен случай трябваше да предполага, че пред него стои някаква сериозна сила. Седнах без покана и го изчаках да се намести зад бюрото си.
Най-накрая се разположи на стола и лицето му се размаза от доброжелателност.
— Да чуем, мистър…
— Кели — казах. — Догрън Кели, братовчед на Ал и Денисън Барин. Камърън Барин ми беше дядо.
Когато споменах Ал и Дени, видях как погледът му става леден, но не последва нищо повече.
— Много хубаво — отбеляза ченгето.
— Слушай, падам си по братовчедите си колкото и ти.
Той се вгледа в мен за миг и после устните му леко се изкривиха. Разбрах, че ледът е счупен.
— Какво мога да направя за теб, Кели?
— Да извадиш нещо от ежедневните доклади. Нещата винаги опират до миналото.
— Като например за Алфред и певицата от кънтри клуба?
— Точно така. — Засмях се.
— Няма кой знае какво. Когато пристигнах, те седяха долу в колата. Завързах едно въже за оста на колата и я изтеглих. Дойдох с тях до града, за да се уверя, че всичко е наред.
— Ал е имал драскотини по лицето, доколкото разбрах.
— Каза, че било от храстите. Три хубави, прави драскотини, дълбоки колкото женски нокти. А наоколо нямаше никакви храсти.
— Как са го направили?
— Мистър Барин каза, че изгубил контрол над колата, стъпил на банкета.
— А какво е станало според теб?
— Мога да си го представя.
— И какво си представяш?
— Опитал се е да я сграбчи за задника и дамата го е прасната. Следите от гумите, преди да изхвърчат от пътя бяха само зиг-заг.
— А караха ли се?
— Не. Всичко беше тихо и спокойно. Когато пристигнах, бяха като братче и сестриче. Дамата дори не беше разрошена. Би могло да е станало, както каза той, особено ако е пил преди това, но не усетих да мирише на алкохол, а освен това предпочетох да мисля, че съм си въобразил.
— Само това ли беше?
— На следващия ден получих една каса пиячка от анонимен дарител. Добър скоч. Изглежда го е купувал иконома на семейство Барин.
— Мислех си, че нямаш право да приемаш подкупи — казах през смях.
— Нали ти казах, че беше от анонимен източник. Докато се наканя да проуча въпроса, в касата не остана нищо. А и нямаше как да съм сигурен. Пеги от магазина за алкохол само намекна нещо.
— Значи братовчедът Ал е чист като росата?
— Никакво оплакване не получихме срещу него — отвърна Бени Сакс. — Но бас хващам, че му се е приискало. Онази дама си я биваше. Лошото беше, че имаше два счупени нокътя.
— Наблюдателен си.
Едрото ченге сви рамене с безразличие.
— Така би трябвало да бъде.
— Ами Крос Макмилън?
— Плаща големи данъци. Занимава се със собствената си работа.
— Онзи ден се занимаваше с нещо друго — припомних му.
Сакс се замисли за епизода пред портала на имението Мондо Бийч. Взе пура, отхапа края й и го изплю на пода.
— Мистър Макмилън се канеше да купи онова място. Дори беше дал някаква предплата.
— Сделката му се провали. Имота е продаден.
Полицаят поднесе запалена клечка към пурата си, без дори да ме погледне.
— И аз чух такова нещо. Той никак не се радва. Кроеше големи планове.
— Лошо.
— Не и за Макмилън. Винаги получава това, което поиска.
— Чувал съм това и преди. Също така и че не може да вземе собствената си жена.
Сакс изгаси клечката и я захвърли в ъгъла.
— На твое място не бих приказвал такива работи. Доста докачлив е на тази тема. Когато надхитри Къби Тилсън в една сделка със земя, старият Къби се разплямпа и Крос му разказа играта. През четирийсет и пета беше шампион по бокс във флота. — Той дръпна от пурата и издуха миризлив синкав облак дим към мен. — Чий е сега имотът на брега?
