— На човек от семейството, доколкото разбрах.
— Разбрал си доста бързо. Документите по сделката още не са попълнени. На Крос Макмилън ще му е доста интересно чие име е записано там.
— Това не е никаква тайна, Сакс. Но имотът е купен. Факт. — Станах и нахлупих шапката си. — Благодаря за разговора.
— Няма защо.
Остави ме да стигна до вратата и попита:
— Между другото, имаш ли разрешително за този пистолет на кръста ти?
— Бива те да познаваш.
Той се усмихна с поглед и мушна пурата в устата си.
Шарън ме чакаше в колата отпред и се премести, за да седна зад кормилото.
— Какво откри? — попитах я аз.
— Кръгла нула. Чисти са като девствени младоженки, но ако можеш да ги обвиниш заради потайни похотливи погледи и гадни мисли, ще спечелиш. Луиз даже повика две приятелки, за да разкажат клюките, но по всеобщо мнение, двамата не са криввали от правия ергенски път.
Казах нещо гадно под нос и включих на скорост. Не можех да не си спомня мръсния поглед на Алф, когато ме блъсна с колата си и пискливото ругаене на Денисън, когато се мъчеше да пикае с болния си от трипер инструмент. На мишките обикновено не им никнат крила на прилеп, за да отлетят към подобри земи.
— Луиз си спомни и още нещо — продължи Шарън. — Точно след смъртта на дядо ти, в сградата на лабораторията в завода е станала експлозия. Един от по-възрастните инженери, който по онова време се е намирал там, е бил ударен по главата. По-късно разследването установило, че това е било нещастен случай, тъй като се провеждал някакъв експеримент, но инженерът продължавал да твърди, че са го ударили преди взрива. Според него това бил провален опит за грабеж. Освен това малко преди експлозията видял да потегля колата на Алфред Барин.
— Грабеж?
Шарън направи неопределен жест с ръка.
— Нищо не било откраднато. Алфред твърдял, че по това време бил вкъщи с брат си, а инженерът не се оправил напълно от раните си. Пенсионирал се веднага след това.
— Споменаха ли името на този човек?
— Да. Стенли Крамър. Често посещавал заведението на вуйчо й Тод. Приятен старец и все още е жив. Къщата му е на Мейпъл Хил, близо до мястото, където беше нашата къща.
— Любопитно — казах аз.
— Защо?
— Защото в завода тогава са се провеждали експерименти само за извличане на алуминий. Лабораторията всъщност е била една леярна.
— И тя каза същото.
— Ще трябва да проверим.
Библиотеката беше отворена почти без посетители и дребничката възрастна жена, която работеше там се оказа много услужлива. Каталозите й представляваха стройни редове картички, изписани с подобен на паяжина почерк. След трийсет секунди тя намери която търсеше, погледна я и след още малко донесе старо библиотечно копие на „Линтън Хералд“.
Което ни интересуваше беше на първа страница — три колони и снимка на разрушената лаборатория. В общи линии пишеше същото, което ми разказа и Шарън, но също така се обясняваше, че като евентуална причина се смята срутването на някакви контейнери с киселина върху химическия склад отдолу. От снимката личеше, че силата на експлозията е била насочена към вътрешната стена. За братовчед ми Алфред не се споменаваше нищо.
Когато се върнахме в колата, попитах Шарън откъде Луиз е научила това за Алфред.
— О, чула е вуйчо си и леля си да говорят за това. Всичко, свързано със семейство Барин, е голяма новина в този град.
— Мислиш ли, че ще можеш да намериш къщата на Крамър?
— Струва ми се, че няма да е трудно. И без това малко хора живеят нататък.
Наистина не беше трудно. Стенли Крамър беше записан в телефонния указател, а когато стигнахме до малката къщичка, лампата в предната стая светеше. През прозореца го видях как става от стола пред телевизора, когато позвъних — съсухрен стар човек, с криви крака и провлечена походка. Всичката му бяла коса си беше на мястото и освен нея имаше старомодни бели мустаци, приличащи на кормило на велосипед — като тези, които носеха татковците на поляците, когато бях малък.
Лампата на верандата се запали и вратата се отвори. Старецът замига срещу нас със воднистите си очи и каза:
— Добре, добре. Тук рядко ми идват гости. Да не сте се загубили?
— Не. Вие ли сте Стенли Крамър?
— Открай време.
— Значи идваме при вас.
— Колко мило. — Той ни се усмихна с беззъбата си уста под провисналите мустаци и отвори вратата широко. — Влизайте.
Къщата му беше мъжка — подредена и чиста. Рафтът над камината бе украсен с множество миниатюрни механични устройства с лостове и колела, а на малките масички из стаята бяха сложени снимки в рамки. На една от тях се виждаха дядо ми и той, пред първата сграда на завода. Може би беше правена преди шейсет години.
Старецът ни наля вино от гарафа и най-накрая седна срещу нас.
— Толкова се зарадвах, че идва някой, че забравих да се запознаем. Кои бяхте вие? — Той присви очи. — Не ви познавам, или греша?
— Познавали сте дядо ми — казах. — Камърън Барин. Аз съм Догрън Кели, семейната тайна.
В очите ми се появи смях и той разклати пръст срещу мен.
— О, помня те, как да не те помня. Голяма паника настъпи, когато се появи. Старият Камърън стана луд за връзване.
— Това е Шарън Кас. Някога е живяла тук. Баща й е работил в „Барин“.
Крамър се протегна, за да вземе очилата си, окачи ги на ушите си и се наведе напред, за да я види добре.
— Ти си дъщерята на Лари Кас? — Преди Шарън да отговори, старецът закима енергично. — Да, разбира се! Та ти приличаш на майка си от глава до пети. Същата уста, същите очи. Даже и косата си носиш като нея. Хубава жена беше майка ти.
— Благодаря.
— Много мило, че сте дошли от толкова далече, за да видите старо изкопаемо като мен. — Той се усмихна, отпи от виното и ме погледна. — Но май не идвате само за това, а?
— Може би ще успеете да ми помогнете.
— Вече за нищо не ме бива, синко.
— Искам само да си спомните някои неща.
— Виж, това мога. Само това ми остана.
— Помните ли експлозията в лабораторията?
Усмивката му изчезна и мустаците му увиснаха надолу.
— Помня преди и след това, не и самата нея. — Той свали очилата си и се почеса по темето. — Струва ми се, че подобни неща не бива да се помнят.
— Преди време сте казали на някого, че не експлозията ви е зашеметила.
Той вдигна гарафата и напълни чашите отново.
— Казал ли съм?
— Хубаво вино — похвалих го аз.
Очите му престанаха да бъдат старчески и той се вгледа в мен изпитателно.
— Знаеш ли какво, синко? У теб има нещо от стария Камърън. И той имаше ръбест характер. Понякога ми
