— Казах, че не си арестуван. И не обичаме игричките. Ако се сещаш кой шегаджия е устроил тази помия, кажи му, че за него ще е по-добре, ако зареже тези неща.
— Не се безпокой толкова за хората.
Едрото ченге ми се усмихна обезоръжаващо.
— Не се безпокоя. Само се чудя, дали наистина е бил шегаджия.
— Защо?
— Защото не сме свикнали да виждаме едни и същи хора толкова често. Не ти ли се струва малко странно?
— Май да.
— Някакво обяснение?
Свих рамене, извадих цигара и я запалих.
— Споменах на няколко души за последната ни среща. Може би някой от тях е решил да се позабавлява.
— Който и да е, ще си плати, ако продължава да го прави.
Тобано не видя изражението ми, когато задържах вратата отворена, за да излязат и минаха покрай мен.
— Бас хващам, че ще си изпати — казах.
Лий не можеше да играе повече. Когато двамата излязоха, той се отпусна върху креслото със сподавен стон и закри очите си от слънчевата светлина. Ръцете му трепереха, а ъгълчето на устата му помръдваше като от тик.
Отидох в кухнята, направих кафе и му занесох чаша.
— Изпий го, ще ти стане по-добре.
Той се изправи, пое кафето с треперещи пръсти и го изпи. Взех чашата и му запалих една цигара.
— Говори ли ти се?
Погледът му се насочи към мен, а лицето му бе пребледняло като тесто.
— Куче… в какво си се забъркал?
— Съжалявам, Лий.
— Те се опитаха да ме очистят!
— Знам.
— А аз дори не…
— Просто ми ги опиши.
Опита се да намокри напуканите си устни си с език и кимна, разтривайки с ръка цицината от едната страна на главата му.
— Бяха двама. Колкото тебе на ръст. Пистолетите им ги правеха доста по-големи. По дяволите, Куче…
— Продължавай, Лий.
— Разбира се, ще продължавам! Знаеш ли какво е да си мислиш, че ще се удавиш след две минути? Ти…
— Имам доста добра представа.
Лий присви очи и подпря глава на ръцете си.
— Бяха на около четирийсет, единият с черен костюм, а другият с шлифер и памучни панталони. Бели ризи, тъмни вратовръзки с фигурки…
— Някакви особени белези?
След кратка пауза Лий отговори:
— Не, никакви. Нищо особено, ако не броиш закоравелия им вид. — Вдигна очи към мен и те все още бяха уплашени. — Куче, тези хора не се шегуваха! Останаха тук цяла нощ, без да обелят дума, а след това единият най-неочаквано стана и ме удари по главата. Свестих се вързан, тъкмо когато пускаха крана на ваната.
— Не може да не са казали нищо.
— Да, казаха. В началото. Питаха за теб. Не знаех къде, по дяволите, си се запилял. Дори не ми беше казал, че не смяташ да се прибираш цяла нощ.
— Нещо особено в говора им?
— Имаш предвид нещо като диалект ли?
— Да.
Лий се замисли за миг и се намръщи.
— Говореха… дяволски правилно. Прекалено правилно, може би.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… като че ли са учили езика. Единият… сякаш най-напред мислеше, а после говореше. Другият имаше странен акцент, като… помниш англичанина от Кралската авиация, когото наричаха Големия Вени?
— Да.
— Като него.
— Вени беше белгиец от Брюксел. Заминал за Англия веднага след като завършил колежа, четири години преди началото на войната.
— Все едно. Не каза много, освен че попита за теб. И говорът му ми напомни за Вени.
— А спомена ли за какво съм му?
— Не. Единият продължи да тършува из къщи, докато другият не му каза, че ти не би проявил такава глупост. Смятаха да те чакат, докато се върнеш. Искаха да те накарат да се разприказваш и след това да те убият. Носеха едно куфарче, в което имаше най-различни неща. Инструменти, шишенца… изкараха ми акъла. Предполагам, били са убедени, че не ги лъжа, иначе щяха да ги опитат върху мен.
— Прав си. Чудя се обаче защо не са ме изчакали.
— През последните Два часа единият непрекъснато поглеждаше часовника си. Стана нервен.
— Може би са решили, че съм надушил капана и ще дойда с подкрепления.
— А защо бяха тези ченгета?
— Това също е начин да ме разкарат. Само че не улучиха времето. Сигурно някой е наблюдавал кога ще се върна и след това се е обадил в полицията, като е смятал, че ще ме хванат с мъртвец в апартамента… или като се опитвам да изнеса трупа.
— Като се опитваш… Боже, Куче!
— Зарежи това. Нищо не се е случило. Аз ще се махна оттук и…
— Ще се махнеш! Как ли пък не! Аз видях тези типове и бих могъл да ги идентифицирам. Не искам да се оправям с тях сам. Куче, аз съм страхлив човек. Тези неща никак не ми допадат!
— Добре, добре. Може би си прав.
Станах и взех още една цигара. Когато отново се обърнах към него, Лий ме гледаше, сякаш бях непознат.
— Ти знаеш кои са, нали?
— Не знам.
— Но знаеш защо са дошли!
— Мога само да предполагам.
— И не можеш да ми кажеш?
— Не мога.
— Ти си луд! — каза Лий и изсумтя. — Предполагам, досещаш се, че наистина изцапах гащите.
— Установих го.
— Някога случвало ли ти се е?
— Два пъти.
— Куче…
— Да?
— Бяха с кафяви обувки.
Угасих цигарата и зачаках.
— Никой нюйоркчанин не носи кафяви обувки с черен костюм или черни памучни панталони. Това е
