— Повече или по-малко.
Тя погледна съпруга си. В момента той се ръкуваше с двама банкери и не ни видя.
— Понякога ми се ще Крос да се махне от всичко това — каза тя замислено. — Имаме всичко, от което се нуждаем, но той иска още повече. Парите вече не му служат за нищо смислено. Има нужда от тях единствено за да участва в играта на бизнеса.
— Тази страна е построена от големите финанси — припомних й.
— Да, но те унищожават хората. — Тя рязко се обърна към мен и се усмихна. — Кажете ми, мистър Кели…
— Да си говорим на ти. Прякорът ми е Кучето.
— Добре… Куче… — Шийла направи подигравателна физиономия. — С какво се занимаваш? Ще влезеш ли в „Барин Индъстриз“?
— В момента искам само да си почивам. Не мисля, че бих имал тази възможност, ако се заема с „Барин“.
— Какво елегантно измъкване от прекия отговор!
— След месец-два ще съм наясно.
Тя ме потупа леко по лакътя.
— Е, желая ти късмет тогава. Радвам се, че не си като останалите от семейство Барин. Не мисля, че ще е уместно да те поканя на чай, когато дойдеш в Линтън, какво ще кажеш?
Усмивката ми се превърна в смях и поклатих глава.
— Разбира се, че не. Не искам на Крос да му изгорят бушоните.
Казах й „довиждане“, проследих я с поглед, докато се отдалечи към две други жени и тръгнах към изхода. Когато се приближих, широкоплещестият мъж до вратата вдигна поглед и каза:
— Всичко е наред, мистър Кели. Няма нежелани гости.
— Какво става отвън?
— Десетина ловци на автографи. Джо ги държи под око.
— Проверихте ли музикантите?
— Разбира се. Двама заместват титуляри, които не са успели да дойдат. Легитимираха се, имат и профсъюзни карти. Журналистите познавам лично. Телевизионните екипи са проверени, а келнерите са от персонала.
— Добре, благодаря.
Петдесет долара можеха да осигурят доста добра охрана.
През повечето време се стремях да избегна Мона Меримън, но най-накрая тя ме хвана натясно, когато отивах към бара и пожела да я заведа да си вземе питие. Мушна химикалката в спиралата на тефтера си, пусна го в чантата си с въздишка и щракна с пръсти на бармана.
— Мисля си, че някой ден ще напиша нещо истинско, а не изкривено и напудрено. Това ще бъде моят край.
— Ти пишеш това, което хората искат да четат — казах и вдигнах чаша. — Наздраве.
— Наздраве. — Тя глътна питието си на един дъх и кимна на бармана да напълни чашата й отново. След това махна с ръка към бърборещата тълпа и каза отвратено: — Погледни ги само! Можеш ли да изтърпиш фалшивите им цици и купешките им фризури? И всички се докарват.
— За какво?
Въпросът ми я изненада.
— Шегуваш ли се, приятел?
— Не.
— Дявол да го вземе, тук няма нито една хлапачка, която да не си прави устата за някаква роля в новия филм. Тази вечер всички, които имат и най-далечна връзка с „Кейбъл-Хауърд“ ще има къде да спят. Дори и за два кадъра в масова сцена. Наблюдавай и момченцата. И те въртят същите номера. Два дни след като е готов работният сценарий, из града ще плъзнат пиратски копия, за да могат всички нехранимайковци да разберат за какво точно се борят.
— Безумие — отбелязах.
— Но е добре дошло за жребците. Само гледай какво ще правят операторите, когато тръгнат из града. Всички отбрани задници ще са на тяхно разположение, докато идиотките не осъзнаят, че са били само кокалчета за оглозгване. — Тя посочи една прекалено гримирана дама на средна възраст, която се усмихваше на двама младежи с вид на чиновници във фирма. Единият ми се стори познат. — Но не всички жени го правят. Онова там е Силвия Потър. Мъжът й е асистент режисьор в „Кейбъл-Хауърд“. В момента тя си избира другарче в игрите за следващата седмица, което ще й позволи да се наслади на младото му тяло, защото си мисли, че дамата ще прошепне две думи за него пред стареца.
— А ще го направи ли?
— Няколко щастливци може и да успеят. Само епизодични роли, които не променят нищо. А мъжът й, Биби Потър, ще се съгласи с нея или тя ще разкаже на целия свят за похожденията му и ще се разведе, отмъквайки половината му имоти. — Мона отпи от чашата си. — Този бизнес е смахнат.
— Филмът струва ли си всичко това?
— О, несъмнено ще бъде хит. Няма как да не е. Ще хвърлят пет милиона в продукцията и ще спечелят пет пъти повече. Чел ли си книгата?
— Не ми остана време. Хубава ли е?
— Голям секс-роман. За живота и любовта в старомоден индустриален град от деветнайсети век. През цялото време летят фусти и кюлоти, мъжете се опитват да се измъкнат от панталоните си… Знаеш ли, ципът е голямо изобретение. Днешните любовници се събличат за десет секунди. — Забеляза съмнението ми. — Добре, умнико, освен мен. На моята възраст имам нужда от някои съоръжения, които не се свалят толкова лесно.
— Обзалагам се, обаче, че си струва усилията.
— Опитай и ще видиш.
— Внимавай, може и да го направя.
— Глупости. Ти си от жребците. Виждаш ли как те зяпат хлапачките, когато разберат, че познаваш Уолт? На твое място бих взела всичко, което мога.
— Да кажем, че обичам да подбирам.
— Разбира се. Например… Шийла Макмилън.
— Имаш мръсно подсъзнание. Просто се запознах с нея.
— Тогава нека ти дам някои препоръки… Внимавай, тя може само да те раздразни. Това побърква мъжа й. Фригидна е като дърво, а е красива колкото си иска. Като я гледаш не й личи, нали? Как се похабява тази разкошна плът!
— Къде чу това?
— Тук-там. Крос го е споменал пред свой бизнес-партньор в състояние на алкохолно откровение. По една случайност този човек ми е приятел. Но все пак повечето идва от слугинските клюки.
— Вярваш ли на всичко, което чуеш?
— На много малка част. Но в случая слуховете са истина. Защо, според теб, е такъв тигър във финансовата област? Избива всичките си комплекси, като обръща финансовия свят надолу с главата. Готов е да даде и левия си ташак, за да се добере до жена си, само че това никога няма да стане.
— Тогава защо се е оженил за нея?
Мона остави чашата си на бара и ме изгледа, както се гледа малко дете.
— Защото е лудо влюбен, ето защо. Според мен и тя го обича, но щом нещата опрат до секс, всичко отива по дяволите.
Най-накрая открих Крос Макмилън и жена му в другия край на залата. Разговаряха с някакви хора, а Шийла го гледаше с обожание, усмихната, и бе сложила ръка на рамото му. Изведнъж ми дожаля за горкото плешиво копеле и ми се дощя да не му бях оставил този белег точно на темето, където всеки можеше да го види. Щеше да е по-добре за него, ако го бях кастрирал.
— За какво мислиш? — попита Мона. — Изглеждаш странно.
— Нищо, което става за вестник, скъпа.
— Аз разполагам с нещо, което става — отвърна тя шеговито.
