едно от безвкусните неща, които правят провинциалистите.
— Или чужденците.
— Аха. Непрекъснато.
— Друго какво?
— Всичко по тях беше съвършено ново. На ризите им личаха гънките от пакетирането.
— Забеляза ли оръжията им?
— Естествено. Единилт беше едър калибър, може би 38-и. Колт или Смит енд Уесън. Другият беше 22-и, но с масивна дръжка.
— Никелиран? — попитах го тихо.
— Да. Откъде знаеш?
В подножието на известното „Шато 300“ Ню Йорк се простираше като гигантско коледно дръвче — най- ниските клони стигаха до Куинс, Бруклин и Бронкс, след което се издигаха към гигантските кули на Манхатън.
„Кейбъл Хауърд“ бяха наели целия ресторант, за да отпразнуват съюзяването с Уолт Джентри и за да обявят предстоящите снимки на „Плодовете на труда“ — нов бестселър за секса през деветнайсети век. В списъка на гостите Лий бе включил всички, които представляваха нещо — големи футболисти, кинозвезди, финансисти от Уолстрийт и дори няколко герои от войната, представители на всички родове войски.
Навсякъде гъмжеше от журналисти — жужаха камери, проблясваха светкавици, виждаха се разтворени бележници. Те много добре защитаваха репутацията си пред купите с пунш и трите огромни бара. Два елитни оркестъра свиреха танцова музика, а паузите запълваше пианист, който преди да дойде бе изнесъл концерт в „Карнеги Хол“.
Уолт Джентри ръководеше всичко това по обичайния си начин — приятен и усмихнат. Не пропускаше и да набележи обекти, които да разнообразят монотонността на ергенския му живот в бъдеще. Шарън стоеше до С. К. Кейбъл и му помагаше с имената на гостите и запознанствата. Тя предпочиташе да не участва във всичко това, но шефът й твърдеше, че имал нужда от нея и тя отново бе в стихията си.
Забеляза, че я гледам и ми махна. Точно в този момент една чаша издрънча до моята.
— Забавляваме ли се, мистър Кели? — попита един глас.
Обърнах се към Дик Лейгън и свих рамене.
— Не особено.
— Наистина това тук трябва да е малко скучновато след разточителните европейски угощения.
— Това пък откъде го чу?
Той завъртя леда в чашата си и я изпразни наполовина.
— От няколко източника. Имал си отлична компания. Да се движиш сред богатите сигурно е приятно.
— Нямам представа.
— Така ли? Нищо ли не означава за теб да си гост на един от най-богатите хора в Европа? Доколкото ми е известно Роланд Холънд контролира девет различни индустрии и една от най-големите корпорации в световен мащаб.
— Аз и Роли бяхме заедно през войната, Дик. От време на време посещавам старите си приятели. Лий Шей също беше там.
— Само че въпросният приятел преди войната не е бил богат, нали?
— Никой не беше, помниш ли? Роли има ум в главата. Успя да натрупа състояние и много се радвам за него, защото е свестен човек. Същото постигнаха и много други.
— Да, само дето не са ти приятели.
— Какъв намек се крие в тази забележка?
— Приятелите ти са странни хора. Това, че никой не знае за тях — също. Все още не съм стигнал много далеч в проучването на миналото ти… освен семейството.
— Чети светските клюки във вестниците, Дик. Там пише всичко за тези хора.
Лейгън остави чашата си върху подноса на минаващия келнер и взе пълна.
— Във вестниците прочетох някои много интересни неща… Също и в няколко полицейски доклада.
Разбрах за какво става дума и заговорих направо:
— Имаш предвид Веда и Пам? Те двете винаги са създавали неприятности. Веда е преспивала в повече чужди спални, отколкото проститутка от Таймс Скуеър. Пам е същата стока, но ако искаш нещо по-пикантно, захвани се с Люсила. С Фред Саймън живяха доста бурно, преди да се разведат. Просто не мога да разбера как така смятат мен за черна овца.
— Изглежда всички от семейството са на същото мнение.
— Дивотия! Тези приятелчета просто се правят на разсеяни или предпочитат да не си спомнят собственото си минало. Освен това, когато си сред първите пилета на опашката за зрънца в техния обществен кръг, никак не ти се ще да се разпространяват клюки и да те изритат от птичарника.
— Трябва да поговориш с Мона Меримън. Ще й осигуриш материал за седмици напред.
— Това са стари неща, Дик. Тук, на този купон, тя ще събере много повече помия, подходяща за вестника й.
Лейгън се усмихна леко и се обърна към залата.
— Може би дори повече отколкото предполагаш, Кели. Виж, дошъл е един стар твои приятел.
Проследих погледа му, но не разбрах за кого говори.
— Кой?
— Някой си мистър Крос Макмилън и жена му, Шийла.
— Наистина те бива в проучванията, приятел.
— Едва сега започвам, Кели.
Уолтър Джентри беше един от големите акционери и директор на „Уелс Ривър Пластик Корпорейшън“. Крос Макмилън държеше контролния пакет и председателстваше борда на директорите. Същия следобед се бе състояло заседание във връзка с копродукцията и тъй като Макмилън щеше да остане в Ню Йорк, Уолт го бе поканил на коктейла.
Забавляваше се добре, докато не се присъединих към групата. След това мрачните спомени от миналото — тухлата по главата, спречкването на морския бряг и загубата на така желаното от него парче земя — наложиха върху лицето му маска на зле прикрит гняв. Уолт се опита да ни представи един на друг, но в отговор получи едно троснато: „Вече се познаваме“. Когато видя Шарън, изгледа домакина си така, сякаш го бе измамил. Уолт нямаше представа каква е играта и го дръпна да го представи на някой друг, а аз останах сам, докато не се появи някаква висока брюнетка с почти неземно тяло, която каза:
— Съпругът ми не ви харесва, мистър Кели.
Изгледах я изненадано. Копринената тъкан на роклята й прилепваше плътно до тялото, а голямото деколте бе на абсолютната граница на възможното. В цепката между гърдите й на платинена верижка висеше голям диамант с форма на круша, който хвърляше цветни отблясъци в очите ми.
— Не, не се познаваме — засмя се тя и ми подаде ръка. — Аз съм Шийла Макмилън… жената на Крос.
Поех ръката й и я задържах за миг. Ръкостискането й беше топло и солидно, малко по-силно, отколкото на повечето жени.
— Догрън Кели. Съжалявам.
— Няма за какво. Мона ми каза кой сте, а после си спомних, че Крос е говорил за вас.
— Наистина не може да се каже, че сме приятели.
Шийла се засмя и вдигна чаша към устните си.
Дори начинът, по който пиеше, беше сексуален акт и се зачудих дали са верни всичките тези неща, които бях чуват за нея.
— Белегът на главата на Крос е от вас, нали? Знаете ли, че още не ви е простил за това?
— Детска работа — отвърнах. — Беше толкова отдавна! Освен това той никога не е можел да понася семейството ми. В това поне си приличаме.
— Да, зная. Из Линтън се носят слухове. Научих, че завръщането ви е било истински шок за тях.
