— А защо му е втория?
— Най-вероятно, защото не познава страната. Както каза… с кафяви обувки, а?
— Май и двамата са имали нужда от шлайфане — отвърнах.
— Кога ще се обадиш?
— Утре.
— Това не е много време.
— Направи каквото можеш. Между другото, как обясни засекретения телефон на хората от ФБР?
Представих си как свива рамене.
— Като необходим за бизнеса. Конкуренцията много би желала да узнае кои са и къде са нашите най- отбрани клиенти.
Хората на Лийлънд Хънтър на определени места ме улесниха много. Брайди Гръка и Маркъм бяха изписани от болницата по тяхно настояване и въпреки настояването на лекарите да останат още известно време. Само дето забравиха, че ченгетата по навик могат да проявяват любопитство и за неща, които не ги засягат пряко. Един от детективите бе помолил да го уведомят, ако пациентите решат да напуснат не по нормалния начин. Чиновникът, чийто брат също беше полицай, се съгласи.
Името на този детектив беше сержант Тобано.
Върна се от някаква специална задача едва в два и четвърт, регистрира двамата задържани, които доведе със себе си и се обърна, когато дежурният на гишето посочи към мен. Седях на пейката в дъното на фоайето. Тобано беше небръснат, изглеждаше уморен и дрехите му бяха в безпорядък, сякаш се сърдеше на целия свят. Мушна ръце в джобовете си и ме изгледа с универсалния за всички ченгета безизразен поглед.
— Тъкмо се чудех кога ще те видя пак.
— Защо?
— Някакво странно предчувствие.
— Да отидем да поговорим някъде.
— Ей там има една стая.
Последвах го в едно помещение с дървена ламперия, което миришеше на миналия век, изчаках да затвори вратата и седнах на стола пред олющената маса.
— Слушам — каза той.
Взех един молив, надрасках телефонен номер на парче хартия и му го подадох.
— Първо се обади.
— Какво? — Думата прозвуча рязко, злобно.
— Само набери този номер. В града е.
В началото Тобано не направи каквото и да било. Остана неподвижен, втренчил в мен ястребовите си очи, сякаш искаше да ме запечати в мозъка си.
— Ако е поредната шега, ще си изпатиш.
Той набра номера и когато му отговориха, погледът му се премести от хартията пред него към мен, а клепачите му леко се присвиха. Представи се, а след това обясни, че разпитва човек на име Догрън Кели. Не успя да продължи нататък. Кимна два пъти несъзнателно, каза „окей“ и затвори. След това набра втори номер, поиска проверка на първия и пак остави слушалката.
— Имаш много влиятелни приятели, Кели.
— Това помага.
— Засега няма да обърна внимание. Просто имай предвид, че пет пари не давам кой какъв е, когато кривне от правия път или ми се бърка в работата. Можеш да очакваш единствено десетминутен разговор.
— Поставил си наблюдение над двамата, които бяха пребити в тоалетната на гаража.
— Нормални мерки за сигурност.
— Измъкнали са се.
— А ти искаш да знаеш къде са отишли. — Каза го с напълно равен глас.
— Точно така.
— Защо?
— Мога да си направя труда да ги открия и сам.
Той се замисли, реши, че е напълно възможно и кимна.
— Гръка е в един пансион в Уест Сайд. — Написа адреса на същото листче, на което аз написах телефона и ми го подаде. — Маркъм отиде в хотел „Ормин“. Тръгнаха по различно време и с различни таксита. Това не им помогна особено.
— Не са били обвинени в нищо, нали?
— Не можеш да обвиниш някой, само защото са го осакатили. Тези двамата дори си платиха лечението в болницата.
Бутнах стола назад и станах.
— Ако сте взели отпечатъците от пръстите им, докато са били в безсъзнание, кажете на момчетата от Вашингтон да ги проверят през някой от европейските отдели.
— Ще го направя.
— Още ли ги наблюдавате?
— Разбрах.
— Дали?
Лицето на Тобано доби замислен вид.
— Защо се измъкнаха от болницата?
— Може би са се страхували от мен — отговорих аз.
Преди петдесет години някакъв корабен магнат завещал къщата си в Ийст Сайд на братството на младите прависти. Това, което някога е било удобно общежитие за бедни студенти, сега се бе превърнало в един от най-добрите частни клубове в Ню Йорк, в който имаха право да влизат само могъщите в професията — тези, които създаваха и рушаха империи.
Седях срещу Лийлънд Хънтър на черна орехова маса с чаша в ръка, търсех познати лица и се възхищавах на акустичните свойства на залата, която превръщаше всички, освен най-силните гласове в тихо шумолене.
— Добре живееш — казах аз. Хънтър ми се усмихна и сви рамене.
— Защитна окраска. Освен това кара по-несговорчивите клиенти да се смущават. Искаш ли да поръчаме?
Кимнах и той натисна бутона, с който се викаше келнера, поръча за двама ни и вдигна чашата си.
— Надявам се ченгетата не са те обезпокоили, съветнико.
— Не са. Макар че от доста време не съм контактувал с тях.
— Искаш ли да знаеш какво се случи?
— Не държа особено. Все още не си поискал съвета ми. Имаш ли подобно намерение?
— Не.
— Много добре тогава. А какво друго си намислил?
— Уреден ли е въпросът с Мондо Бийч?
Той отпи от чашата си леко, наслаждавайки се на вкуса на питието.
— Напълно. Осъществих сделката и, както каза ти, братовчедите ти решиха, че парите са дошли от роднината им в Канада. Подозирам, че имат намерение да подновят контактите си с него съвсем скоро.
Ухилих му се и извадих цигара от пакета.
— Значи все още имат остра нужда от пари. Така и предполагах. — Запалих и духнах клечката. — Но не смятам, че старецът се кани да купува.
Хънтър кимна тържествено.
— И аз се съмнявам. Умрял е преди десет години. Направих някои проучвания и успях да разбера това, единствено защото късметът ми проработи. Наистина е бил богат, но е пропилял всичко в проучвания за уран, по време на бума. Останал е без пукната пара. Умрял е в някаква шахта, където е опитвал късмета си
