оказва куп празни приказки!
— Никой не се е отказал от него — припомних му. — Струва ми се, че сега ти си на ход.
— По дяволите! — изръмжа Кейбъл. — Добре де, ще видим тази фабрика. Ако наистина става, защо не, наистина? Някакви други проблеми? — Огледа се, но всички мълчаха. — Мога ли пак да наема тази мадама? Не мога да си позволя да я оставя да работи за някой друг.
— За повишението ми ще говорим по-късно — каза Шарън.
— О, Боже! Ще се разоря още преди да съм започнал! — простена Кейбъл. — Хайде да се храним, докато все още ми е останал апетит.
Стиснах ръката на Шарън под масата. Пръстът ми докосна смешния й малък пръстен. Когато усети, че го пипам, тя ме погледна мълчаливо усмихната и издърпа ръката си.
Беше оставила елегантната делова фасада в ресторанта. Зрелостта, пълното самообладание, което градът култивира, сега го нямаше. Кадифените нокти, които можеха да покорят гигантите в бизнеса с едно- единствено копринено одраскване, сега бяха скрити. Бе махнала една златна игла от косата си и тя падаше свободно покрай лицето й. Беше сменила черната рокля с тесни къси панталонки и още по тясна фланелка, която прилепваше плътно до всяка извивка на тялото й. Малкото момиче се бе появило, но и жената беше налице, а това ме караше да се чувствам неудобно като я погледнех.
У нея имаше нещо странно. Целенасоченост. Да кажем. Но и всички останали жени преследваха всеотдайно една или друга цел. Шарън забеляза как я гледам и се усмихна — хитра, котешка усмивка, от която ми се прииска да я сграбча в ръце и да я стисна. Но и малките котенца умеят да драскат и току-що бях станал свидетел как ухапа двама души.
— Кое те накара да разиграеш тази сцена, малко котенце?
Шарън прекоси стаята, намали звука на грамофона и ми донесе кафето.
— Не знам. Може би си мислех… Линтън е и мое родно място. Би било добре, ако там отново се случи нещо хубаво.
— Какъв според теб ще е наемът за мястото?
Сви рамене малко тъжно.
— Няма да е толкова голям. Всъщност аз имах предвид някои от другите места. Има хора, които се нуждаят от пари много повече, отколкото семейство Барин.
— Ти си сантиментална добра фея. Стори ми се, че мразиш онова място.
— Така беше. Но като видях брега и родната си къща… Ами обхвана ме носталгия. Лошо ли постъпих?
— Колко пари според теб фирмата ще остави в града?
— Бюджетът няма да падне под пет милиона. Поне два от тях ще се влеят в икономиката на Линтън от наеми, изхранване, настаняване и така нататък.
Стана ми смешно.
— Братовчедите ми ще трябва да приемат сделката, ако искат да запазят репутацията си на големи общественици.
— Мислиш ли, че може да има някакви неприятности? — попита Шарън.
— Неприятности, да. Но не и трудности. Не и от страна на роднините ми. Ако изникне някакво препятствие, очаквай го от друго място.
— Крос Макмилън?
— Това копеле няма да тръгне с братовчедите ми, защото иска да опече собствената си работа.
Шарън си наля още кафе и се усмихна.
— Но ще тръгне с Уолт Джентри.
— Кое те кара да мислиш така?
— Защото този малък принц ерген държи голямо парче от баницата на Макмилън и зад момчешката му усмивка се крият зъби на тигър. Не, Крос няма да рита срещу Уолт, нито пък Уолт ще рита срещу мен.
— Прекрасно — отбелязах.
— Или пък срещу теб. Уолт смята, че си истинска кобра.
— Така ли?
— Съгласна съм с него. — Шарън остави кафето и седна до мен. — Ти си змия, приятелю. Не съскаш и не тракаш с опашката си. Все още не мога да реша дали си отровна или душиш. Питам се какво ли ще ми струва, за да разбера.
— Някой ден ще извадиш девствеността си на пазара и аз ще я грабна, скъпа.
Погледнах я и се ухилих. Да се оставя една гъвкава, красива блондинка да си играе с мен не отговаряше съвсем точно на представите ми за забавление, когато наоколо няма пясък, в който да си направиш малко масаж.
— Продължавай да говориш, Куче.
Подадох й чашата си и станах.
— Дяволите да те вземат, момиченце! Не съм толкова морален. Ще ми се да познавах годеника ти. Щях да го напердаша по задника да се ожени за теб по-бързо, просто за да обезвреди една крачеща пехотна мина. Чух как отблъсна онзи мераклия… как му беше името?
— Раул?
— Да. Само не ми пробутвай същите номера. Не на мен. Имаш страхотно, подмокрено тяло, скъпа. Харесва ми. Не би трябвало, но ми харесва. Повече никакво къпане без дрехи като Хънтър и старата Дуброу, никакви посещения в пълни с паяжини къщи. Не бих могъл да го понеса.
— Куче — каза тя тихо.
— Какво?
— Обичаш ли ме?
— Не, по дяволите.
— Копеле такова!
— Да, знам.
— Не исках да кажа това.
Ухилих й се и намъкнах шлифера.
— Ти обичаш ли ме, дете?
— Разбира се — отвърна Шарън спокойно.
— Ужасната болест, с която заразявам всички жени.
— Наистина си копеле, Куче. — Тя също ми се усмихна и ми показа белите си, блестящи зъби.
— Кобра, спомни си.
14
На улицата до хотел „Ормин“ се зъбеха порутените останки на жилищни сгради с изпотрошени прозорци и почернели от дим черчевета, а на тротоара пред тях имаше цели купчини изпопадала мазилка. По някакъв начин една от постройките все още бе оцеляла между останалите развалини и хотела. В сянката на входа й се свиваше самотна човешка фигура.
Маркъм не беше регистриран, но администраторът си спомни човекът с изподраното лице, съобщи ми номера на стаята срещу пет долара и продължи да драска върху един лист зад тезгяха. Единственото нещо, което го изненада, бяха петте долара — за подобна информация обикновено му даваха по-малко.
Стаята беше на третия етаж откъм западната страна на хотела, в края на дълъг коридор, осветен с мъждиви електрически крушки. Тръгнах плътно в единия край, като се стремях да стъпвам колкото се може по-тихо и да доловя и най-малкото помръдване зад стените. Единственото, което чух, беше шумоленето на плъховете. Изчаках около минута и натиснах дръжката — бавно и внимателно. Когато езичето се освободи напълно, бутнах леко, очаквайки отвътре да е сложена веригата, но не беше, така че реших да не чакам повече. Отворих вратата с ритник и тя издрънча в нещо отзад.
Изщракването на пистолета ми прозвуча достатъчно силно, за да го чуят всички наоколо. Извиках „Маркъм“ и зачаках. Слабата светлина от коридора ми позволяваше да видя почти една трета от стаята — тоалетната масичка и стола със захвърлените върху него панталони, долния край на леглото. Отново извиках
