„Маркъм“ и се втурнах вътре, готов да стрелям, но не се случи абсолютно нищо.
Само че видях Маркъм. Беше на леглото и едната му ръка висеше отстрани. Светлината бе достатъчна, за да видя, че очите му са отворени. Открих ключа за лампата край леглото и я запалих.
Този приятел главорез се беше отправил на заслужена почивка. Някой го бе отървал от света на живите — на челото, точно между началото на косата и горния край на носа имаше малка дупка. Никакви следи от борба, никакъв безпорядък. На нощното шкафче видях полупразен флакон с кодеин. Очевидно Маркъм бе потеглил на дългото пътуване по време на дълбок сън, от който се е нуждаел, за да притъпи болката от размазаното си лице.
Отидох до вратата и огледах бравата. Беше най-обикновена и много стара — съвсем лесно можеше да се отвори с шперц. Имаше и верига, но тя висеше отпусната, защото гнездото, в което се закачаше, беше монтирано прекалено близо до ръба и имаше достатъчно място да мушнеш ръка и да я откачиш.
Маркъм бе помогнал на много хора да си отидат от този свят, без сам да знае какво е болка. Изглежда беше престанал да допуска, че един ден подобно нещо може да се случи и на него.
Приближих се отново до трупа, пипнах студената кожа и вдигнах увисналата ръка. После затворих вратата и слязох долу. Администраторът вдигна поглед и попита:
— Намери ли го?
Кимнах.
— Някой друг идвал ли е при него днес?
— Не.
— Някой да е отсядал тук през последните дванайсет часа?
— Бизнесът не върви, приятел. Аз съм тук само за да гледам някой да не разграби каквото е останало. В този квартал…
— Не те попитах това — прекъснах го.
Той се направи на усмихнат и зачака да види дали ще получи още една банкнота, но вместо това видя физиономията ми и усмивката му се вкисна.
— Дойде един тип и му дадох стая.
— Сега тук ли е?
— Не. Стори ми се, че му трябва, за да доведе курва. Половин час след това излезе, за да си търси. Още не се е върнал.
— Багаж имаше ли?
— Когато плащат предварително, не им трябва багаж. Да не мислиш, че типовете, които отсядат тук, си носят гардероба? Идват само с дрехите на гърба си. На онзи тип му трябваше стая и я получи. Беше облечен като баровец, сигурно е имал пари и за свестен хотел в центъра.
— Опиши го.
— Мистър, нямам навика да оглеждам клиентите си. Теб ще те запомня, защото разговаряхме, това харесва ли ти?
— Пет пари не давам, приятелче. Къде е регистърът?
— По дяволите, мога да ти кажа как се казва. Петерсън. От Нюарк, Ню Джърси. Слушай, за какво…
— Дай ми телефона си.
— Ей там на стената има автомат.
Изгледах го кръвнишки и ми подаде служебния апарат. Набрах номера на полицията, поисках да ме свържат с Тобано и когато най-накрая той се обади, му казах:
— Намерих Маркъм, сержант. Хубав и умрял.
Слушах около минута, след което го прекъснах:
— Изпусни парата. Вече е вкочанен. Имам свидетели за всяка минута от деня. На твое място бих се опитал да открия Гръка. Все още има шанс да извади по-голям късмет.
Тобано най-накрая престана да вика, но все още беше ядосан.
— Стой там, докато не пристигнем, ясно ли е?
— Не. Смятай този сигнал за анонимен. По-късно ще се разберем. Между другото, научи ли нещо за отпечатъците?
Гласът му беше тих и твърд.
— Научих — и затвори.
Дежурният нощен администратор беше зарязал писането и се мъчеше да запали цигара. Върнах му телефонния апарат и му поднесох огънче.
— Не си прави труда да се качваш горе. Стой тук, докато не дойде патрулната кола. След това разкажи всичко, което знаеш.
Той напълни дробовете си с дим, закашля се и кимна.
— Ако онзи тип се върне…
— Няма да се върне.
Палачинките и наденичките никак не привличаха Лий. Той не можеше да отдели очи от първата страница на вестника, където бяха публикувани снимките на Маркъм и Брайди Гръка — една до друга, под заглавието „Тайнствени убийства“, което намекваше за някаква тъмна интрига. И двамата бяха убити с един и същ пистолет 22-и калибър, но Брайди се бе опитал да се измъкне, така че се бе наложило да стрелят четири пъти. Последният куршум беше влязъл през тила му и той лежеше проснат по очи недалеч от отворения прозорец, през който се излизаше на противопожарната стълба.
Лий най-накрая премести чинията встрани и се опита да преглътне малко кафе. Не му беше лесно. Ръката му трепереше и кафето се разля по ризата му.
— Успокой се, Лий.
— Аха. Ще се успокоя. Лесно е да се каже.
— Никакъв проблем.
Той престана да попива дрехите си и вдигна очи към мен.
— На твое място щях да се пръсна от страх. Как, по дяволите, можеш да седиш, като че ли…
— Гледай на нещата от светлата страна. Двама главорези по-малко. Шансовете се подобряват.
— Защо, Куче? Нали искаха да убият теб…
— Нагледен урок. Проваляш работата и сам започваш да чакаш да те очистят. Този урок е предназначен за всички, не само за наемните убийци.
— Куче…
Знаех какво ще чуя и поклатих глава.
— Не ми го казвай, момче. От сега нататък ще съм близо до всички, така че историята с ваната повече няма да се повтори. Този номер не свърши работа, така че следващия път подходът ще е директен. За всеки случай Шарън и ти ще имате охрана, но мога да се обзаложа, че този път няма да се занимават с вас. Ще се насочат направо към мен.
Лий потропа с пръсти по масата нетърпеливо.
— По дяволите, Куче! Защо?
— Защото някой си мисли, че съм виновен за нещо, което не съм направил.
Лий присви устни и кимна.
— Добре. Един последен въпрос. Някога правил ли си подобни неща?
Вдигнах кафето си и се вгледах в него, защото той искаше да види дали и моите ръце треперят. Не трепереха.
— През цялото време.
— Знаеш ли, Куче, разбрах го още когато отворих онзи проклет куфар. Просто го помирисах във въздуха. И не само аз. Всички останали също го доловиха, само че не можеха да го определят точно. Спомняш ли си как винаги усещахме кога в блясъка на слънцето или зад облаците се крият шваби? Така е и сега с теб. Имам чувството, че се спускаш, за да атакуваш земна цел, а след теб има изтребител и си загазил. Ако летиш високо е по-лесно да се измъкнеш, защото наоколо се простира цялото небе, в което можеш да маневрираш. Ти обаче губиш тази чудесна възможност, защото искаш да надупчиш някакъв си тромав локомотив на земята, а швабите могат да те разпорят без да им мигне окото — те имат нужната височина и скорост, а ти се стремиш да държиш скапаната картечница насочена. Когато те нямаше тук, всичко беше
