— Порасна им работата — отговори Ал и замълча, за да ме изгледа с твърд поглед. — За човек, който е отсъствал толкова дълго, си доста добре осведомен.
— В Европа също има вестници. Много им допадат сензационните престъпления в Америка.
— Братята Гуидо се занимават с наркотиците. Щатската полиция и Сената проведоха две разследвания за тях, но не стигнаха до нищо. Не можаха да ги помръднат. Имат законна фасада и се крият зад нея.
— Ако са толкова добри, защо изведнъж приятелите им се разгорещиха толкова?
— Добър въпрос. Може би заради стари прояви. Говори се, че са мамили организацията. Тогава не са били толкова големи, а на определени нива подобни неща не са били рядко явление. В името на мира и спокойствието организацията си е затваряла очите. Сега обаче тази история се е развоняла. Момчетата смятат, че това е игра за бързо набиване на сила, за да се бутне синдиката. Това е ставало и преди. Сега никой не желае подобно нещо. Наркотиците пристигат в малки пакетчета, печалбите се изчисляват в милиони, лесно се транспортират, лесно се пласират и ако прояви разум, дребен търговец може да създаде своя собствена организация.
— Братята Гуидо не може да са толкова глупави — казах аз.
— Може би е така. В момента се опитват да го докажат. Но не ми се иска да се окажа на мястото на престрелката.
— Не и ти, Ал.
Той ми се ухили и престана да цапа масата с бирената си кутия.
— Куче… пет пари не давам, но любопитството ми не ми дава покой.
— Какво?
— Има хиляди начини човек да загази. Понякога не непременно с преки действия… онова, което свързва едното и другото…
— Не те разбирам.
— Някой иска да те набърка в тази сделка с наркотиците.
Свих рамене, без да му отговоря.
— От всичките тези телефонни разговори научих и още нещо.
Чаках.
— Веднага след войната си се забъркал в черния пазар, нали?
— Питаш или предполагаш?
— Ти би могъл да се справиш с подобно нещо. Безумието от войната все още не те е било напуснало. Ти си човек на действието и Европа е била идеалното място да се развихриш. Ти си добър и закоравял, можел си да се справяш с неприятностите, създавайки още по-големи неприятности и това ти е доставяло огромно удоволствие. Убиването не е било нещо ново за теб и просто се е превърнало в нещо напълно естествено.
— Така ли мислиш?
— Ще го разбера след минута — отговори Ал.
— Надявам се отговорът да ти е приятен.
Очите му отново ме изгледаха странно — дълбоки, мрачни, полузатворени.
— Занимавал ли си се с черния пазар?
— Да.
— И всичко е било свързано с наркотрафика, нали?
Кимнах.
— Убивал ли си човек след войната?
— Повече от един.
След като престана да ме оглежда, Ал каза:
— Съжалявам, че те попитах.
Станах, сложих си шапката и шлифера, извадих последната цигара от пакета и я запалих.
— Какво смяташ да правиш, Куче?
— Ще предприема едно пътуване до родния си град. Имам малко работа, както се надявах, че ще се получи.
— Внимавай, оставяш много дълбоки следи.
Отидох до вратата и я отворих. Ал остана на мястото си и ми махна тъжно с ръка.
— Има един въпрос, който не ми зададе, Ал. И отговорът никак нямаше да ти хареса.
15
Преди да стигна до Линтън смених две коли под наем. Тръгнах по предварително начертан на картата маршрут и пътувах нощем, за да мога по-лесно да видя, ако някой ме следи и да се измъкна, ако се наложи. Преди смяната ми се стори, че една кола кара след мен, но излязох от главния път и тя продължи, без да намали скоростта.
Сега първите лъчи на зората проблясваха в сградите пред мен. Спрях в някакво крайпътно заведение край града, седнах в едно сепаре в дъното и си поръчах закуска. Движението все още не беше започнало и освен един шофьор на камион край бара, в заведението нямаше никой.
Бях оставил Хобис и Сатъра там, където имах нужда от тях, двама други наблюдаваха Шарън и Лий, всички малки колелца бяха задвижени, а аз се чувствах толкова напрегнат, че едва можех да се храня.
Отново бях в играта. Не исках да стане така. Можеха да ме оставят на мира и цялата воняща помия щеше да остане в обикновеното си състояние на ферментация. Сега беше готова да експлодира. А лошото на експлозиите е, че помитат със себе си всичко — доброто, лошото и неутралното. След тях остават само развалини, докато някой не започне отново да гради върху тях и отново не се получи ферментира щата смес, готова да избухне всеки момент. Цели двайсет години около мен отекваха експлозии и вече се чувствах уморен от всички това — беше ме обзела умората, която кара костите да те болят и да ти се иска да отидеш някъде на усамотено място и да седиш, седиш, седиш завинаги.
Дом. Няма такова място. То е нещо, което си мислиш, че имаш и което си мислиш, че искаш, но когато тръгнеш да го търсиш, се оказва, че не съществува. Бях започнал да играя някаква детска игра и смешното наследство трябваше да ми послужи като билет, чрез който отново щях да открия своя дом.
Но моят билет беше продупчен преди много време.
Моят дом го нямаше никъде по маршрута.
Бръкнах в джоба си, за да извадя цигара и заедно с пакета измъкнах бележката на Лий. Беше я оставил на масичката в стаята ми и я взех без дори да я погледна. Разтворих я и я сложих на масата.
В горния край Лий беше надраскал: „Портиерът ми даде това“. Отдолу бяха написани само две думи и едно число — внимателно, с молив, със странно красив почерк. „
Някой знаеше къде се намирам. Някой го беше донесъл и очакваше да разбера какво означава. Ако го бе писал някой от старата шайка, щеше да е кодирано така, че да мога да го разбера. Сред новите лъскави физиономии, които бях срещнал откакто слязох от самолета, не можех да си представя човек, който би кореспондирал по този начин. Не можеше да са и ловците. Те не си правеха труда да пишат бележки. Просто проследяваха и убиваха, подбирайки удобно място и време.
Когато разгледах бележката внимателно и запомних всички подробности, драснах клечка кибрит и я изгорих в пепелника на масата. Барманът ме изгледа учудено, после сви рамене и се обърна в друга посока. Шофьорът допи кафето си, плати и излезе. Слънцето вече се бе показало над хоризонта и Линтън започваше да оживява. Взех сметката, подадох на бармана пет долара, изчаках рестото си и тръгнах.
На ъгъла на „Берган“ и Главната улица, пред клуба на Тод имаше много коли, а мъже с работни дрехи влизаха в заведението на групи по двама-трима. Паркирах в края, пресякох улицата и влязох заедно с двама мъже на около петдесет, които ме изгледаха с любопитство.
— Със Съюза ли си? — попита единият.
— Не. Идвам ей така. Някога живеех тук.
— Работа ли търсиш?
