— Здравей, Харви — поздравих го аз, замириса на хазарт и Харви се усмихна с изражение, което не означаваше нищо, освен за мен. След това ми отвори.
— Мис Пам и мис Веда са тук, сър.
— А къде е Люсила?
— Пияна е, сър, ако ми простите дързостта.
— Прощавам ти дързостта, Харви. А братовчедите ми?
— На заседание са, сър.
— Отлично. Значи съм улучил подходящ момент.
— Съгласен съм, сър.
— А защо си съгласен, Харви?
Нямаше никаква усмивка, никакво повдигане на вежди, единствено безгласното признание на малкото куче пред голямото.
— Защото след последното си посещение станахте обект на множество разговори, сър.
— Надявам се, не са казали нещо хубаво по мой адрес?
— Можете да сте сигурен в това, сър.
— Боят се, че плановете на мишките и хората могат да се прецакат.
Харви почти се усмихна, но не съумя да го направи докрай.
— Доста свободно цитирате, сър, но изводът ви е верен.
Подадох му шлифера и шапката си.
— Знаеш ли, Харви, започваш да ми харесваш.
— Благодаря ви, сър. Оттук, моля. Да обявя ли пристигането ви?
— Не си прави труда.
Чух гласовете им още преди да се доближа до библиотеката. Възрастта бе променила всичко, освен гласовете им. За мен те все още бяха малките момиченца с плитчици, които се криеха зад завесата, за да се кискат, докато ми разгонваха фамилията и подсмърчащите пикли, в които се превръщаха, щом ги хванеха да бъркат в буркана със сладкото.
В момента съскаха една срещу друга като змии и въобще не чуха, че влизам.
— Защо не престанете с тези лайна, уважаеми дами? — попитах.
Веда се обърна рязко, готова да се нахвърли върху мен с отровния си език, но се сепна и доби стреснат вид. Изражението на Пам беше почти същото.
— Седнете и мълчете — казах аз, отидох до бюрото и взех цигара от богато украсената табакера. Запалих я, погледнах я с отвращение, хвърлих я на килима и я размазах с пета. Моите цигари бяха по-добри. Запалих една и се усмихнах на братовчедките си — беше достатъчно, за да седнат веднага, без да свалят очи от мен. Злобата им изпълваше стаята като дим.
Сцената беше добра. Беше прекрасна. Облегнах се на бюрото и започнах да я попивам с очи, давайки им време да видят какво представлявам и когато изопнатите черти на лицата им започнаха да се отпускат отново в старчески бръчки, а месата на ръцете им отново провиснаха, аз дръпнах още веднъж от цигарата, заобиколих бюрото, седнах на стария стол на дядо си и се облегнах удобно, както правеше той. Имах чувството, че гледайки мен с малките си уплашени очички, виждаха и него.
— Последният път само се позабавлявахме, момичета.
Веда се опита да блъфира. Цял живот го бе правила и в продължение на известно време — с успех, но само докато се захвана с масите в Лас Вегас и Монте Карло, където имаше далеч по-големи специалисти от нея.
— Догрън, ние не смятаме да търпим това… — опита се да каже тя, но картите бяха у мен и я спрях.
— Остави тези глупости, Веда. Вече не сме деца. Достатъчно са шарили задника ми тогава, за да си спомням онези дни твърде добре. Ако продължаваш да се правиш на много хитра, ще ти запретна роклята и ще смъкна кожата от задника ти с колана си. Последният път ти ме гледа в това положение, сега е мой ред.
— Какво?
— От вида му може да ми се догади, Веда, но имам желание да опитам. Само отвори още веднъж голямата си уста.
Стори ми се, че се отдръпна назад, а ръцете й стиснаха облегалките на креслото. Обърнах се към Пам.
— Същото важи и за теб, само че твоят задник ще получи ритници, а не колан.
Ако Пам имаше пистолет, щеше да ме убие. По някаква причина тя не бе в състояние да мълчи и виждах как мозъкът й се мъчи да измисли нещо подходящо за казване. Когато най-накрая успя, не можа да го произнесе и аз й се ухилих.
— Къде е старият Марвин? — попитах я. — Мъжът ти — припомних й за всеки случай.
Заговори вдървено, с усилие.
— Излезе… до града.
— Не мога да го обвиня. Ако има късмет, ще начука някоя стара чанта на задната седалка на колата. Сигурен съм, че с теб не може да го направи.
Пам се сгърчи от възмущение и понечи да заговори, но я спрях.
— Мълчи, скъпа. Помня как за първи път вкуси любовта, когато беше четиринайсетгодишна и си мислеше, че никой не те гледа. Наистина я вкуси. Онова момче за поръчки беше голям жребец, нали?
Братовчедка ми едва не припадна. Лицето й почервеня до корените на боядисаната й коса. Погледна Веда безпомощно, а тя отвърна на погледа й със същото изумление, след което едва не вдигна ръка умолително, за да ме накара да престана.
Нямах такова намерение.
— Защо се притесняваш, Пам? Хареса ти, нали? Ти пробваше с всички момчета за поръчки, които влизаха през задния вход, докато не попадна на онзи, който бе готов веднага и ти го завря. В случай че си забравила, за всичките онези писъци ти обвини мен. Каза, че съм те бутнал от задната веранда и за това също го отнесох. А единственото, което направих, беше, че отидох да си взема чиста риза от пералнята в неподходящ момент. Между другото, какво направи с окървавените си гащички?
Дръпнах дълбоко от цигарата и наблюдавах Веда, която гледаше сестра си, сякаш беше от друга планета. Трябваше да спомена й нея. Човек не пропуска такива възможности.
— Веда, скъпа, не бъди лоша с нея. Помня, че по едно време беше с гувернантката от имението на Форбс, после с онова хубаво чернокосо момиче от училище, което канеше вкъщи за празниците, онази мацка от фирмата за вътрешно обзавеждане, която старецът нае, за да оправи Мондо Бийч… Така че не гледай Пам. Ти обичаше мадами докато беше на седемнайсет. Сега как си?
Двете седяха като вкаменени, ръцете им нервно се свиваха в скутовете и се мъчеха да приличат на благочестиви дами, принудени да слушат ужасни приказки. Само че и двете знаеха, че говоря истината.
— Ако това ви тревожи, мога да кажа, че и Люсила не е по-добра стока. Тя поне се чукаше направо и винаги я хващаха. Най-накрая се ожени за един смахнат, с когото прояви разума да се разведе. Лошо. Все още е достатъчно млада, за да се наслади на малко секс. Е, поне има как да се напива, за да потушава мераците си с добър, здрав сън.
Цигарата ми беше догоряла до филтъра и я угасих в пепелника от нефрит. Старецът правеше същото с пурите си. Този пепелник струваше най-малко десет хилядарки, но той обичаше да живее на едро. Погледнах снимката му на стената — тази, на която е намръщен и държи два фазана, а пушката му е празна и отворена в другата му ръка. Фазаните приличаха на препарирани. Трябва да са били, иначе преди да направят снимката, щяха да се вмиришат.
Но мръщенето на стария Камърън Барин не беше толкова зло, колкото си мислех. Сега, когато се вгледах внимателно, ми се стори, че изражението му е по-скоро разтревожено. Намигнах на снимката и мислено му казах да не се тревожи. Семето беше покълнало и макар и копеле, все пак носеше неговите гени, от неговите собствени топки, а не от тези на глупавия му брат.
— Мили дами — продължих след малко. — Вие сте разорени.
Първа реагира Пам. Тя стана от стола си, сякаш за да се защити — жестът изглеждаше почти истински. Гласът й беше овладян, като че ли искаше да се справи с разбеснял се човек в клуб по бридж.
