На бюрото някой беше оставил рекламна брошура, на която се виждаше самолет на „Фарнсуърт Авиейшън“, полетял над планините под голям масив облаци.
— Хубав самолет — отбелязах.
— За кого да предам, сър? — попита ме служителката.
— Кажете, че съм член на семейството — отговорих. — Ще намина пак.
Жената улови писалката си и ме изгледа с раздразнение.
— Бих се радвала, ако…
— Знам, котенце, само че аз няма да се зарадвам. Не се безпокой, пак ще се видим.
Някакъв едър мъж с костюм на тънки райета се прокашля зад ръката си и аз се махнах. Каза, че името му е Мийхъм и че го очакват на конференцията. Жената натисна някакво копче, попита нещо, след това го пусна да влезе с широка, отработена усмивка. Качих се в колата и потеглих от паркинга. От другата страна на сградата имаше опашка от мъже, дълга поне стотина метра. Двама други записваха данните им на големи бележници и ги пускаха един по един да влязат.
Беше два и шестнайсет след обяд и „Барин Индъстриз“ приличаше на процъфтяващо предприятие. Обиколих заводския комплекс, тръгнах по една малка уличка към стария град и влязох в една кръчма. Поръчах си бира, взех рестото си и преди да я допия се обадих по телефона в дъното на помещението.
Когато й казах кой съм и че я каня на обяд, Шийла Макмилън се разсмя. Казах й още да се качи на нещо и да ме чака в заведението на Тод — ако наистина иска да научи как мъжът й е получил белега на главата си. Тя се съгласи, аз допих бирата и подкарах към Тод. Паркирах колата и минах покрай препарираните животински глави, които все още осигуряваха прехрана на молците.
Старците ги нямаше. Слънцето се бе преместило от другата страна на сградата и хвърляше розови отблясъци през мръсните прозорци. Тежките звуци на някаква симфония от радиото на Тод бяха смълчали тримата мъже край бара. Не оставих Тод да смени станцията и музиката бе превърнала разговорите за бейзбол в носталгия и тъжни размисли за това, какво би могло да се случи с големия източник на пушек на брега на реката. Самият Тод не знаеше дали да пукне или да си извади очите.
Познаваше Шийла много добре. Познаваше Камърън Барин и баща ми. Спомняше си майка ми, знаеше и Крос. Сега вече познаваше и мен и се опитваше да се ориентира в обстановката, но някак си не успяваше, като ни гледаше как седим двамата в дъното и може би си представяше как жиците се допират и бомбата избухва под краката му, докато всички останали — дебели и щастливи, се занимават със собствените си работи.
Не беше нужно да идва с голи крака под кожената пола. Би могла да си сложи чорапи, вместо да показва плътта си. Коженото яке можеше и да не е завързано точно така, че отгоре да се показват почти целите й гърди и загорялата от слънцето кожа на корема й. Но го беше направила.
— Защо Тод ме гледа така? — попита тя.
— Защото си крачещ оргазъм, кукличке — отговорих.
— За него или за теб?
— И друг път съм виждал кожа, скъпа — погледнах Тод и той се обърна към клиентите си. — Но съм сигурен, че го вадиш от релси.
— С бедра или цици?
— С всичко, а той едва ли може да понесе прекалено големи дози.
— А кое повече?
— Само направи нещо на Тод и ще видиш какво ще ти се случи.
— Тогава ще се захвана с теб.
— Мога да правя и лоши неща.
— Говори.
— Погледни ме — казах.
— Гледам те.
— Още ли не си разбрала?
— Сигурно се шегуваш.
— Съжалявам, истина е. Само гледай.
Усмивката й се появи много бавно, както изгрява слънцето. Наблюдавах я докато вдига чашата към устните си и отпива. Очите й бяха толкова дълбоки и сини, че сякаш ме заливаше някакъв невъзможен, смеещ се водопад.
— Тигър?
— Нещо такова. Но внимавай. И тигрите могат да мъркат.
— Зъл си.
— Не е нужно да полагаш усилия, за да го разбереш.
— Някой ти е наговорил куп лъжи, Куче.
— Не мислиш ли, че са си губили времето?
— Така ли е?
Кимнах.
— А как наистина Крос получи белега на главата си?
— Вероятно не те е излъгал. Ударих го с тухла. Бях прекалено млад, за да мога да направя нещо друго. За момент надвиха низшите ми инстинкти.
— Как те мрази!
— Ами! Мрази семейство Барин.
— Но ти не си Барин.
— Но аз съм този с тухлата, нали?
Шийла вдигна чашата си и се загледа в слънчевите отблясъци в леда и течността. За миг по лицето й заиграха цветове.
— Знаеш ли какво се кани да ти направи?
— Да се опита — поправих я.
— Ще се опитва докрай.
— Не е достатъчно. — Питието ми свърши и махнах на Тод да ми донесе още едно. — Питам се дали гола си също толкова красива, колкото и с дрехи.
Видях как очите й променят формата си и после чух смеха й.
— По-хубава.
— Косата ти същия цвят ли е?
— Съвсем.
— Бедра?
— Дълги.
— Гърди чувствителни?
— Не виждаш ли как сочат към теб? — усмихна се.
— Бързо ли свършваш?
— О, да.
— Често ли?
— Разбира се.
— Но като го правиш сама?
Шийла взе чашата си и я разклати. Слънцето се бе преместило и сега не се появиха никакви цветни отблясъци.
— Ти наистина си тигър, нали?
— Искаш ли да се убедиш лично?
— Не.
— Предпочиташ само да говорим за това, така ли?
— Да.
— Тогава има много за какво да говорим, нали?
