— Купил го е някой от семейството, доколкото разбрах.
— Този някой ще си има сериозни неприятности. Крос е готов да даде всичко, за да вземе имотите на Барин.
— Не му ли е достатъчно това, което има?
— Докато не постигне целта си няма да се укроти. Казах ти.
— Много лошо.
— Защо?
— Хората като него страдат доста, ако не успеят да получат каквото искат.
Тя долови намека в гласа ми и почувствах как по тялото й преминава ледена тръпка.
— Някои неща просто са невъзможни — каза Шийла.
— Така е… като се замислиш. А сега може ли аз да те попитам нещо?
— Слушам.
— Защо си направи труда да дойдеш да ме видиш?
— Исках да разбера нещо за теб.
— Успя ли?
— Да.
— Моля?
— Нямам чувство за вина, мистър Кели. Любопитството ми винаги ме е поставяло в странни ситуации.
— Може да ти навлече неприятности.
— Това разбрах много отдавна.
Понечих да кажа нещо, отказах се и я поведох към края на пътеката. Стигнахме до колата, отворих й вратата и тя се качи. Гледаше дяволито и се усмихваше. Седнах зад кормилото и завъртях ключа.
— До колата ми ли ще ме закараш?
— За тази вечер любопитството ти е удовлетворено, скъпа. Освен това трябва да проведа един разговор. — Погледнах часовника си — минаваше девет. — Братовчедите ми ще приключат съвещанието си след половин час. След това е мой ред.
— Куче…
— Да?
— Прекарахме много интересна вечер. Ще се видим ли пак?
— Без всякакво съмнение, котенце.
— Дори и Крос да иска да те убие?
— Ще трябва да застане на опашката след другите.
Хобис и Сатъра не бяха имали никакви проблеми, откакто бяха заели местата си. Преди три часа Хобис се обадил, че според него някой наблюдава апартамента на Лий, но не искал да проверява, за да не се издаде. Казах да му предадат да изпрати някой друг, ако иска да се увери, но сам той да остане там, където е.
Мъжът от другата страна на линията обеща да му предаде, прокашля се и премина отново на френски.
— Днес имах разговор с Европа.
— Е, и?
— Днес са стреляли по Пиер Дюмон край Марсилия.
— Как е той?
— Леко ранен в крака, но О’Кийф ще го изтегли. Очевидно тази пратка е била по-голяма, отколкото всички си мислят. Проучват се всички възможности и в града са се събрали всички убийци, които могат да се купят с пари.
— Не навлизай в подробности. Кажи с две думи какво се е случило.
— Моля?
— Разкажи с две думи.
— А, да. Фльор е определил… как се казва…
— Награда?
— Да. Изглежда пратката е щяла да донесе седемдесет милиона от продажби на дребно. Не могат да си затворят очите пред такава загуба. Последните две пратки бяха заловени от властите и тази е трябвало да покрие дефицита. Носят се слухове, че вече е предадена.
— На кого? — попитах.
Мъжът се прокашля отново и се поколеба преди да отговори.
— На теб.
— Някой трябва да се е побъркал.
— Посъветваха ме да прекратим всякакви връзки.
— Дали са ти лош съвет, приятелю. Само не се изпречвай на пътя ми.
— Нещата не са… както преди, мистър Кели.
— Нищо не се е променило. Ти получаваш тлъстите си депозити в банката, така че остави нещата такива, каквито са. Цялата тази помия на мен също не ми харесва, но след като е започнала да се излива, не се опитвай да се измъкваш през глава, защото може да те повлече.
— Мистър Кели… не съм само аз.
— Тогава избирай. От кого се страхуваш повече?
— Сър?
— Знаеш какво става в момента. Ще ти кажа още нещо. Нали си чувал за братята Гуидо?
— Мистър Кели…
— Те са получателите на пратката и също се мъчат да я открият. Няма как тя да стигне незабелязано до мен, но въпреки всичко съм се превърнал в мишена, а това никак не ми харесва. Или цялата тази глупост ще престане веднага, или кучето ще захапе някого много сериозно, ясно ли е?
— Разбирам.
— Добре тогава. Готов съм. Предай на всички каквото ти казах. Нещата започват да се вкисват. Някой се мъкне след мен и е най-вероятно да си изпати жестоко. Важи за всички. Разбираш ли какво ти казвам?
— Да… струва ми се, че разбирам.
Затворих и се върнах до бара. Тод лъскаше махагоновата повърхност до блясък и така си осигуряваше предлог да не разговаря. Той дори не ме погледна, но аз взех чашата си, отидох до него и седнах на един от високите столове.
— Какво има, Тод? — попитах го тихо.
— Нищо — измърмори той.
— Мислиш, че смутих спокойствието на градчето ли?
Той сви рамене, изля още малко от мазната течност върху плота и продължи да лъска. Най-накрая престана и вдигна поглед към мен. Лицето му беше набраздено от тревожни бръчки.
— Крос ще разбере.
— Кой ще му каже?
— Тук много трудно можеш да скриеш каквото и да било.
— В Линтън от много време са погребани големи тайни, Тод.
— Вече не.
— Казах ти, това беше посещение на добра воля.
Тод се намръщи, полагайки всички усилия да ми повярва.
— Значи всичко е наред.
— Трябва да продължиш да се оглеждаш, Тод.
Той кимна, сякаш разбра, затвори кутията с течността и я мушна под бара. Аз допих бирата си, а той отиде да си измие ръцете. Когато се върна, ми подаде сгънато листче.
— Стенли Крамър помоли да ти го предам. Бележката беше съвсем кратка: „Отбий се при мен“
и подписана с инициали.
