— Каза ли за какво става дума? — попитах го аз.
— Не. Каза да заведеш и младата дама.
Смачках бележката и я хвърлих в пепелника.
— Тя е в Ню Йорк.
— Няма значение. Стан също замина. Ще се върне след няколко дни. Май отиде да потърси някакви стари приятели. Бащата на онова момиче изглежда е работил с него. — Тод ме погледна, за да получи потвърждение.
— Преди много време.
— Чудни са ми тези хора от едно време. Добри работници. Щеше да е хубаво, ако нещата тук се наредят.
— Ще се наредят, Тод. — Взех шапката си и прибрах рестото. — Между другото, Шарън Кас ходила ли е с някой от града едно време?
Тод ме изгледа с любопитство и устните му изтъняха.
— Не го ли правят всички момичета?
— Тя живее в Ню Йорк от доста време.
— Но преди това беше тук.
— Онзи ден спомена, че си дочул нещо.
Устните му пак се присвиха.
— Сгодена е.
— Тя ми го каза.
— Смяташ да развалиш годежа й ли?
— Може би не искам това да се случи.
— Вече си голямо момче, нали? Струва ми се, че досега си имал възможност да се погрижиш за доста неща и да получиш отговори на доста въпроси. Продължавай в същия дух и няма да можеш да обвиняваш никого, че ти е дал лош съвет.
Ухилих се и си нахлупих шапката.
— Добре, философе.
— Просто гледай да не пострада — добави той.
— Дявол да го вземе, та тя е още девствена!
— И аз чух това.
Вече не гледаше мрачно. Напомняше ми за един учител от училище.
Алфред и Денисън не бяха добри слушатели. Нещо беше започнало да ги яде отвътре още от пристигането ми и сега седяха със стиснати устни и недокоснати питиета, а аз им обяснявах какво трябва да направят.
Смешното беше, че дори не се наложи да излагам всичко в подробности. Сестрите им бяха приели темпото още от момента, в който им обясних подробностите и сега преливаха от ентусиазъм заради филма, който щеше да се снима в Линтън и преди всичко в завода „Барин“. Нямаше никакво съмнение как искаха да се развият нещата и от тайните погледи, които Алфред и Денисън си разменяха, всичко ставаше съвсем ясно. Или трябваше да се подчинят на прищевките на сестрите си, или да се опарят, ако решаха да сложат ръце на акциите, които според тях сестрите им все още притежаваха. Някой бе обяснил играта на Люсила и тя се включи с нетърпението на ученичка, само дето на нея ситуацията й се струваше наистина забавна. Още от развода й с Фред Саймън в семейството я гледаха малко отвисоко и сега беше неин ред да отбележи точка, защото не й се бе налагало да се съблича гола в библиотеката на собствената си къща.
Все пак единственият, който искрено се забавляваше от всичко това, беше съпругът на Пам, Марвин Гейтс. Налагаше му се непрекъснато да крие смеха си зад надигната чаша с мартини, а когато и то му дойдеше много, излизаше от стаята под предлог, че отива да си вземе пура. Зачудих се как е разбрал.
Братовчедите ми можеха да се откажат, когато им заговорих за общественото благо. Имаше и други, които биха се възползвали от чековете на филмовата компания, а рекламата щеше да тушира критиките, които профсъюзите евентуално биха отправили чрез пресата.
Но не можеха и да приемат веднага. Трябваше да има някаква демонстрация на сила и след четиресетминутен разговор насаме те се върнаха в библиотеката и обявиха, че ако не се пречи на работата на завода, не виждат защо да не приемат.
Алфред, много величествено, успя да добави:
— Радвам се, че проявяваш интерес, Догрън.
— Не го вземай насериозно — отвърнах аз.
— Въпреки че това няма нищо общо с предишното положение.
— Абсолютно нищо — съгласих се. Отпих от чашата си и я оставих. Никога не съм обичал мартини.
— Може би ще ти е интересно да научиш, че открих някои неща за миналото ти — продължи той.
— Така ли?
— В Европа е имало една жена от благородно потекло…
— Имаше две — прекъснах го спокойно, — но ми се струва, че малко трудно ще ги накараш да признаят каквото и да било.
— Съществуват някои доказателства…
— Чувал съм за тези снимки. Също така научих, че типът, който ги е направил, е мъртъв. Нещастен случай по време на лов със съпруга на графинята, която се е опитвал да изтръска. Въпросният съпруг твърди, че жената на снимката не е неговата съпруга.
Устните на Алфред се извиха нагоре в змийска усмивка.
— Не е само това.
— Винаги съм харесвал упоритостта ти, Алфи. — Извадих маслинката от мартинито, изядох я и станах. — След някой и друг ден ще научите подробностите за снимките. Ще бъде забавно.
Когато си тръгнах, никой не си направи труда да каже довиждане. Единствен Марвин Гейтс стана, за да ме изпрати. Все още приличаше на режисьор от миналото, но сега очите му бяха по-мътни, а походката — нестабилна.
Харви, икономът, който чакаше във фоайето, ми подаде шапката и шлифера и се оттегли с достойнство. Марвин ме потупа приятелски по рамото и усмивката, която цяла вечер бе потискал, се разля по лицето му.
— Добро шоу, старче. Хубаво е да ги гледаш, когато някой ги погне. След последната ти визита дамите се промениха значително.
— Кой ти каза, приятел?
Марвин ми намигна.
— Ние, пияниците, влизаме в откровения от чиста скука. Люсила се събуди, чу гласове и слезе долу, за да види какъв е театърът. Излишно е да споменавам, че веднага след спускането на завесата тя се върна горе и ми се стори, че намира всичко за много забавно. Всъщност съжалявам, че съм го пропуснал. Онази вечер… бях зает. Не, нищо толкова вълнуващо, като твоята сцена.
— Сега всеки има тайна — казах аз.
— Да, така е. И тя може да излезе на бял свят в подходящия момент.
— Кога ще настъпи той, според теб?
— След като участниците се насладят на положението максимално. Да, имам впечатлението, че сме седнали на бомба с часовников механизъм.
— Забавлявай се — казах.
— Колкото мога.
Когато стигнах до колата чух кашляне в храстите, завъртях се рязко и паднах на коляно с пистолет в ръка. Чух глас, изпълнен със страх:
— Аз съм, сър! Харви!
— Какъв глупав начин да умреш — отбелязах. Той излезе от храстите, а аз прибрах пистолета.
Беше доста потресен от това, което видя.
— Съжалявам, сър… Не исках да стане така, но… струва ми се, че ще е добре да го знаете…
— Какво?
