Тя изпразни чашата си и я остави на маста пред себе си. Вдигна очи и ми се усмихна.
— И аз мисля така.
— Можем ли да отидем някъде, за да говорим?
Оставих пари на бара и й подадох ръка. Тод ме гледаше, като че ли съм в клетка и клатеше глава. След това махна с ръка, сякаш бе изгубил всяка надежда и ми се ухили така, както само един мъж може да се ухили на друг. Аз също му се ухилих и тръгнах след Шийла. Когато се качихме в колата, тя остана загледана напред няколко секунди и каза:
— Някой ще трябва да загуби.
— Винаги е така — отвърнах.
16
Тя разкопча ризата ми до колана и с върховете на ноктите си изпрати огнени бразди надолу по корема ми.
— Гот?
— Гот — отговорих.
Тънкият сърп на луната от време на време изчезваше зад облаците. Мекият отблясък на Линтън очертаваше кулите на старинното на вид ляво крило на къщата край плажа Мондо Бийч и когато се вгледах, видях ъгъла на терасата, от която паднах като бях шестгодишен.
— Не си съсредоточен — каза Шийла.
— Забавлявам се.
— Казват, че мъжете трябва да са агресивни.
— Когато стане нужда.
— Пипнах. Мисля, че е станала.
— Шийла, струва ми се, че страдаш от комплекс за липса на пенис.
— Нали щяхме да разговаряме?
Протегна се и прокарах ръка по бедрото й. Почувствах как мускулите й се стягат и след това се отпускат, сякаш някой бе дръпнал ръчката на реостат. Пръстите върху корема ми станаха неподвижни за миг, после се спуснаха под колана ми, но всичко беше механично и принудено — сякаш актриса играеше ролята си така, както изисква сценарият.
— Какво прави Крос? — попитах.
Ноктите й се забиха съвсем малко по-силно, после отново омекнаха.
— Работи. Той е много всеотдаен към бизнеса си.
Издърпах ръката си и отново я сложих зад тила си. Пръстите й продължиха да ме възбуждат и тя се обърна по корем, за да погледне лицето ми.
— Би трябвало да си стои в къщи и да се отдава на теб.
— Женени сме от доста време. — Пръстите й дръпнаха колана ми и го разкопчаха. — Когато се омъжих, бях на седемнайсет.
— Каква е разликата? С възрастта би трябвало да станеш по-добра.
— Може би ако имаше някаква разлика, щях да съм в състояние да си я обясня. Бедата е в безразличието. Казах ти вече, че той е всеотдаен към бизнеса си.
— Обичаш ли го?
— Несъмнено.
— А той?
— Да. Разбира се. Но има и други неща, освен любовта, нали?
Беше опряла брадичката си на лакът. Протегнах ръка и я прокарах през голата хлътнатина между гърдите й. Почувствах трепването й. Пръстите също се присвиха и застинаха. Потупах я нежно по бузката и пак легнах на ръката си. След това измъкна колана от токата и разкопча ципа на панталоните ми до средата. Започна да рисува меки кръгове по корема ми.
— Какви други неща? — попитах.
Меките кръгове се разшириха и станаха по-дълбоки. Върховете на пръстите й бяха като леки пера — търсещи, откриващи, едва докосващи.
— Едно от тях е взаимното разбиране. — Тя стисна леко и дъхът й замря в гърлото. — Ти разбираш.
— Понякога нещата трябва да се казват, Шийла.
Ръката й престана да се движи и очите й се отправиха към тъмнината.
— Не мога…
— Защо?
— Защото няма нищо за казване. — Обърна се отново към мен и долових, че се усмихва. — Ще ми се да те ударя с голяма пръчка. Знаеш прекалено много. — Пръстите й се свиха рязко, дъхът ми секна и просвистя между зъбите ми. — Готов си, нали?
— Не е ли очевидно?
— Наистина ли си готов?
— Наистина.
— Да проверим — каза тя и я изгубих в тъмнината. Само очертанията на главата й се движеха в ритъм с прибоя и всяка следваща вълна сякаш бе по-силна от предишната, докато прилива не ме заля със страхотен грохот, а след това луната се върна на мястото си сред облаците и не видях, че Шийла отново ми се усмихва.
— Гот?
— Прекрасно — отвърнах. — А ти?
— Много добре.
Погрижи се за всички дребни подробности, завърши с копчетата на ризата ми, изправи се и ми подаде ръка, за да стана и аз. — А сега може ли да те попитам нещо?
— Питай.
— Защо искаше да ме видиш?
— Ти ми каза, че мога, не помниш ли?
— Не се измъквай.
Извадих цигара, дадох една и на нея и запалихме.
— Исках да видя дали от теб ще мога да измъкна нещо за плана на мъжа ти да пипне „Барин“.
— Промени ли намеренията си?
— Не. Само подхода. Трябваше чисто и просто да те попитам, нали?
— Отговорът щеше да е същият. Той иска „Барин“. За него това не е играчка, както другите предприятия, които контролира. Това е цял проект. — Тя пое ръката ми и тръгнахме към водата, за да излезем на пътеката в долния край. — Останало му е като махмурлук от времето, когато дядо ти беше жив. Крос искаше да е най-големият и „Барин Индъстриз“ беше единствената пречка, с която трябваше да се пребори. Горкият Крос, не успя да постигне нищо. Старецът му подлагаше крак всеки път, щом решеше да предприеме нещо.
— А сега смята, че ще успее?
— Вече се подсмихва. Всеки път, щом се заподсмихва, знам, че е спечелил.
Продължихме да крачим мълчаливо, подритвайки пясъка. Стигнахме до пътеката и тръгнахме към дюните.
— А какво ще прави с всичко това, ако го вземе? — попитах след малко.
— Куче, виждал ли си някога компания, която сменя собственика си?
Кимнах и й помогнах да се изкачи по обрасла с треволяк пясъчна купчина.
— Според него вече нищо няма значение, защото и без това не е останало какво да се спасява. Очаква бъдещето, когато всичко ще е негово и ще може да разполага с него както намери за добре.
— Тогава не го очакват добри дни — отбелязах.
Тя спря и ме погледна.
— Знаеш ли, че този плаж е продаден?
