— Не можеш да идваш така и да…
— Аз съм тук, така че, както казах, престанете с глупостите. И двете.
Свалих краката си от бюрото и придърпах стола напред, за да мога да се облегна с лакти. Не си дадох сметка да го правя, преди да видя, че лицата им се променят. Точно така правеше старецът, преди да се развилнее.
— Акциите ви са отишли — казах. — Погледнете ме.
Вниманието им беше изцяло насочено към мен.
Нямаше нужда да им го казвам, защото долавяха, че ще се случи нещо, но исках да съм сигурен, че веднъж завинаги ще им го набия в главите и ще сложа край на всичко. Дори не подозираха каква точно ще бъде върховата сцена.
— Знам всичко. И още нещо. Имам намерение да поема контрола на „Барин Индъстриз“.
Устните на Веда побеляха. Пам продължаваше да дърпа ръкава си.
— Алфи и Дени не са научили още за това, нали?
Устата на Веда се превърна в тънка, безцветна ивица. Пам седеше неподвижно.
— Играете играта с празни портмонета, уважаеми дами. Добре е, че всичко около завода е ясно. Акциите вече не струват почти нищо, а момчетата все още си мислят, че яздят жребец. Притежавате малко имоти, допотопен завод и договори, които не сте сигурни, че ще изпълните. Седите на прогнил пън и се носите надолу по течението, а над главите ви се вият лешояди.
— Догрън… — обади се Пам.
Не й обърнах внимание.
— И знаете ли кои са тези лешояди? Макмилън, аз и комисията по акциите, която много скоро ще се намеси. Ако аз не ви купя, ако Макмилън не ви глътне, то комисията ще ви схруска на парченца.
— Догрън…
— Какво?
— Как… как можеш да правиш това?…
— Никакъв проблем, Пам. Както казах, наслаждавахте се на разкървавения ми задник прекалено често. Обичам да съм квит.
— Семейното име…
— Името ми е Кели, не помниш ли?
— Всичко това беше толкова отдавна…
— Погледни часовника. Погледни календара. Живеем сега, скъпа. Играта свърши. Загубихте я още в съблекалните.
— Куче — Веда се бе облегнала назад и ме гледаше с нетрепващи очи, — не беше нужно да идваш, за да ни обиждаш. — Ухилих й се, тя разбра защо и какво чакам, така че кимна и добави: — Или да ни припомняш истината.
— Права си.
— Тогава защо си тук?
— Чудех се кога ще попитате това.
И на двете им се искаше да се погледнат, да установят контакт помежду си и да се подкрепят взаимно, но не смееха.
— Освен ако не искате да научите какво значи да се окажете изхвърлени на улицата, ще правите точно каквото ви кажа.
— Какво… ще бъде то? — успя да попита Пам.
— Най-напред за Алфред и Дени. Вие все още притежавате акциите си. Първото условие е да гласувате с тях така, както ви кажа аз, независимо какво смятат те. Нямате никакъв избор, така че това е лесно условие. Дръжте се прилично и мога да върна част от тези ценни хартийки на „Барин“ в ръцете ви. Опитайте се да извъртите някакъв номер и лайното ще отиде право във вентилатора. Аз нямам какво да губя, а вашите дамски прелести могат да бъдат обявени за разпродажба. Ясен ли съм?
Не бяха глупави. Не беше нужно да се споглеждат, за да разберат отговора. Знаеха, че всичко е в ръцете ми и не държаха особено да получат допълнителни разяснения. Тежкият труд на целия поколения се бе изплъзнал от мазните пръсти на алчността им и започваха да си дават сметка, че човек не бива да сере в розова градина, защото лайната му не се свързват така добре с почвата, както оборския тор и вонята се познава отдалеч. Още по-лошо, ако разровиш горния слой, за да се покажат.
Истински дами. Седяха пред мен, сякаш бях някакъв лъжец и се мъчеха да съберат у себе си цялата викторианска царственост, на която бяха способни, за да гледат от високо натрапника. Разбрах, че Веда ще се улови в капана. Падна право в него.
— А второто условие? — попита тя със същата нелепа надменност.
Смазването. Върховната реплика. Не трябваше да пита и го разбра. Запалих нова цигара и пак качих краката си на бюрото.
— Станете. И двете.
Този път размениха погледа, за който толкова копнееха, но се изправиха.
— Съблечете се.
Ужасът трябва да се види, за да ти достави удоволствие и на мен ми достави. Минаха само няколко секунди, а по лицата им се изписа най-напред възмущение, после гняв, молба за пощада и най-накрая примирение, защото ги изгледах с присвити очи, което изглежда им напомни за момчетата за поръчки, гувернантките и другите неща, които дори и не подозираха, че знам.
Струпаха дрехите си на купчина на пода, както им наредих, след това ги накарах да се обърнат с лице към мен. Пуснах фаса си в старинната мастилница, станах и извиках:
— Харви, донеси ми нещата.
Когато икономът влезе с шлифера и шапката ми, спря за част от секундата на прага и моментално се ориентира в обстановката. Метнах шлифера на ръката си, сложих си шапката и отбелязах:
— Лошо. Пам, трябва да се обръснеш. Ти си най-косматата жена, която съм виждал през живота си.
Харви отвори вратата, за да изляза и този път не можа да сдържи усмивката си.
— Има ли още нещо, сър?
Стиснах леко рамото му.
— Мисля, че не.
— Много добре, сър.
Направих две крачки и го чух да се киска.
— Много добре, сър.
Светлосиният пикап се появи зад мен за четвърти път. Спрях пред пощата и купих марки за въздушна поща. Шофьорът на камиончето изпращаше някакъв пакет на гишето за колети. Беше около шейсетгодишен, носеше вехт пуловер и избелели джинси. Когато излизах, той получаваше разписката си. Изчаках в колата, докато се показа на входа, подкарах и завих по първата пряка вдясно. Той зави наляво и в огледалото го видях как спира пред малък магазин за домашни потреби.
Отново ставах нервен и дори мисълта за голите ми братовчедки не можеше да намали напрежението. Продължавах да си мисля какво ли значи
