Усмихнах му се и поклатих глава.
— Аз съм в друг бизнес. Познавам Тод, това е всичко. Какво става тук?
— „Барин“ наемат още хора — обясни другият и ми намигна над очилата си. — Няма да намерят кой знае какви работници. Трябват им младежи, като теб.
— Ласкаеш ме, приятелю. Аз също не съм от младите.
— Но не си и като нас, синко. Не си.
Тод се бе отказал да обслужва клиентите сам, защото не можеше да смогне и бе сложил зад бара три момичета. Още две носеха кафе в съседното помещение, откъдето се чуваше силна шумотевица. Тод седеше на една маса в дъното пред халба бира, залепил ухо за малко радио. Когато ме видя, той вдигна вежди и ми посочи свободния стол до него.
— Здрасти, момче. Трябваше да се сетя, че нещо ще стане. Приличаш на стареца си. Винаги, щом се появеше, край на спокойствието. Или сбиване, или песни, каквото и да е.
Поех бирата, която ми донесе момичето и я оставих пред себе си.
— Не ме гледай така, Тод. Не знам какво става тук, но не е моя работа.
— Кой знае. Може би само си разбъркал супата.
— А какво става?
Кокалестите му рамене, които някога бяха натежали от мускули, едва забележимо се свиха.
— „Барин“ са сключили нови договори, ето какво. Наемат работници.
— Наличната работна ръка изглежда малко тъжно — отбелязах.
— Добри момчета, но са от старо време. Половината от тях са на социални помощи от години. Шибаният профсъюз беснее. Не могат да докарат тук никого, защото Макмилън плаща повече отколкото профсъюза, а тукашните старци са готови на всичко, само и само да получат работа отново. Знаеш ли за какво е това събрание?
— Току-що пристигам.
— „Барин“ иска да слезе под профсъюзния минимум и профсъюзните лидери се разпищяха. Тези тук смятат да им кажат да вървят на майната си. Единственото, което искат, е да работят и няма да позволят на градските момчета да им пречат.
— А как ще реагират профсъюзите?
— Можеш да се досетиш. Ще окупират портала на завода, ще докарат главорези и ще се опитат да провалят договорите. Тези момчета знаят всички възможни трикове. В момента се съвещават с колегите си от Вашингтон и готвят голямото притискане.
Избърсах с ръка запотената халба с бира и се засмях.
— Нещо бъркаш, Тод.
— Хайде де!
— Работниците се страхуват, ако описваш нещата както трябва.
— О, Боже!
— Помисли добре… Умиращ град, обеднели хора, които искат да работят и да стъпят отново на краката си, а им пречат затлъстели, богати и политически пристрастни организации, които защитават минимални заплати.
— Е, и какво?
— Фантастична история за вестниците и кошмар за работническото лоби.
Тод се вгледа в мен за миг и изключи радиото нетърпеливо. Отпи голяма глътка от бирата си и остави халбата на масата.
— Дявол да го вземе — каза той. — Може би си прав.
— Няма да окупират завода, няма да доведат никакви главорези. Не са толкова глупави. Ще оставят нещата да тръгнат. Ако се провалят, ще се провалят, ако потръгнат, ще изчакат, докато отново наберат сила и ще се намесят, за да искат реорганизация. Дотогава всички тези старци, които гласуват сега, ще бъдат накарани да замълчат от новодошлите. Играта не се променя, Тод.
— Ти каза „ако се провалят“.
— Струва ми се, че има нещо много гнило.
— Ти би трябвало да знаеш, ако е така. — Тонът му вече не беше приятелски.
— Не знам, но ще разбера със сигурност. Във всяка игра има победител.
— А кой ще победи в тази?
— В момента има двама играчи, които водят.
— Имаш предвид Алфред и Денисън Барин?
— Как биха могли да загубят?
— Така е. Богатите стават по-богати.
— Но тук нещата са малко по-различни. Струва ми се, че братовчедите ми се стремят да запазят това, което имат.
Тод изпразни халбата си, махна да му донесат още една и ме погледна прямо, напрегнато.
— Кажи ми нещо, синко. Ще се разори ли някой от тези типове?
Нещо странно започна да лази нагоре по гърба ми и трябваше да отпия от халбата, за да не види какво мисля. Оставих я отново и го погледнах.
— Не, ако успея да го предотвратя.
— Ще има ли кървища?
Стори ми се, че го виждам пак както едно време зад бара, готов да сграбчи някой за яката с голямата си мускулеста ръка и да го запрати към стената. Гледаше лицето ми и това, което видя, върна увереността му.
— Не — отговорих аз и Тод кимна.
— Точно като баща ти.
— Благодаря.
— Жалко, че не си го виждал.
— Мога да погледна огледалото, Тод.
— Можеш, така е. И там ще видиш дори и дядо си, дъртото копеле.
— Аз съм копелето, Тод.
— Нямах предвид това. Знаеш ли, на него щеше да му хареса каквото става сега.
— Нали точно така е започнал.
Тод изпи остатъка от бирата на един дъх.
— А ти ще доведеш нещата докрай.
Ухилих се.
— И ти не си се променил — добави той.
— Не се заблуждавай.
— Само младата дама липсва.
— Тя работи. Няма да й се отрази добре, ако стои прекалено много с мен.
— Ами! — Ъгълчето на устата му се изкриви в усмивка. — Дамата е изцяло твоя, Кели. — Тод прокара ръка през устата си и погледът му зашари наоколо. — След като си тръгна, поразпитах тук-там.
— Е, какво ново?
— Майната ти, Кели! Разбери сам.
— Страшна помощ ми оказваш.
— И още как.
— Къде е телефонът?
— Навън в коридора. — Тод се отпусна назад и скръсти ръце на корема си. — Все още ли смяташ да създаваш суматоха.
— Само малко.
— Дявол да го вземе, вие, хлапетата, се забавлявате както трябва.
Нищо не можеше да извади иконома от равновесие. Държеше се хладно, професионално, дистанцирано. Той също беше наемник, готов да защитава положението си, стига да му се плащаше добре и не беше съвсем готов да прекрачи границите на разумното, когато нещата замиришеха на хазарт.
