— Не се чудя.
— Куче… някой ме следи.
— Точно така.
— Твой човек ли е? — гласът му прозвуча изненадано.
— Един стар приятел.
Лий кимна, замисли се за секунда и устните му се изкривиха.
— И Шарън ли?
— Предпазна мярка.
— Разбирам. Получи ли бележката, която остави онзи тип?
— Да.
— Остави още една. Същото нещо.
Вдигнах куфара и Лий се отдръпна, за да ми направи място да мина.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш къде отиваш?
— Тази вечер ще отида в някой хотел, ще се наспя много добре, ще завъртя няколко телефона, след това ще взема кола и ще отида в една смахната стара къща на морския бряг, където ще поразмишлявам и ще започна да се забавлявам.
Стори ми се, че лицето му се променя и изведнъж вече не бяхме тук, а се гледахме през няколко метра разстояние, през кабините на два самолета, със синхронизирани мотори, в плътна формация, в очакване да се нахвърлим на швабите, които се приближават към бомбардировачите под нас.
— Трябва ти достатъчно място, за да можеш да тичаш — каза Лий.
Нямаше представа колко е прав.
17
Дик Лейгьн все още не беше направил разкрития, но в последното изречение обещаваше да разкаже нещо, което щяло да има опустошителен ефект за определени кръгове. Големите новини пускаше Мона Меримън в клюкарската си колонка, като разказваше за работата на С. К. Кейбъл и Уолтър Джентри и как щели да снимат новия си филм в една живописна стара фабрика на североизток от Ню Йорк. Няколко известни кинозвезди вече били предложени за главните роли, а основната женска роля щяла да изпълнява ослепителна английска красавица. Името ми се споменаваше наред с имената на всички останали от семейство Барин, като хора, съдействали за провеждането на снимките на изток, вместо в Калифорнийските студия, които вече не били така привлекателни, защото се предпочитал пълния реализъм.
На вътрешната страница имаше малка дописка за две „тайнствени убийства“, все още неразкрити, но следствието било напреднало и в съвсем близко бъдеще щяло да доведе до резултати. „Глупости!“ — казах си и захвърлих вестника, точно когато телефонът иззвъня, за да ми съобщят, че Ал Де Векио се качва към мен.
Без люлеещия се стол, кафето и салама, той се чувстваше некомфортно. Седеше с изправен гръбнак и нервно тършуваше из листата в скута си, клатеше глава заради цялата тази глупост, а когато най-накрая намери, каквото търсеше, вдигна го нагоре, сякаш наистина му трябваше и каза:
— Няма да успееш, Куче.
— Защо мислиш така?
— Макмилън смята да те удари поне с пет процента. Това е достатъчно, за да упражнява контрол.
— С подставени лица?
— Не знам дали ще са му необходими. Авиационните заводи „Фарнсуърт“ имат интерес „Барин“ да поеме поръчката им. От това са заинтересовани акционерите. Вече няма носталгия по миналото, приятел. Всички, които притежават дялове в „Барин“, искат дивиденти, не мили спомени. Повечето от продадените акции вече са наследени от по-младото поколение. Тези хора не се интересуват от нищо, освен от пари.
— Крос иска да глътне „Барин“ изцяло, Ал.
— Знам това. Много лесно би могъл да поеме договорите в собствените си предприятия и да свърши работата дори по-добре, само че не дрънка за това пред хората, които държат хартийки от „Барин“. Би могъл да ликвидира завода на дядо ти и няма да му мигне окото.
— Защо от „Фарнсуърт“ предпочитат „Барин“?
— Защото „Барин Индъстриз“ се славят с качеството на продукцията си. Все още използват някои класически технологии, които дават по-добри резултати, а типовете от „Фарнсуърт“ искат точно това. Едва ли си дават сметка, но Макмилън ще прецака и тях. Цените няма да се понижат, независимо от технологията. По някакъв начин е успял да им пробута фалшива стока. Сега се мъчи да я изкара добра в очите на малките хорица.
— Какво ще ми трябва?
— Не можеш да го имаш. Макмилън притежава дялове, а останалите акционери ще са на негова страна. Можеш да си осигуриш място в борда на директорите, но с това няма да промениш нищо. Такава е играта на Макмилън.
— Ами Комисията по ценните книжа?
— Старият Крос е помислил и за това. Винаги ще може да поддържа производството в продължение на известно време. Куче, много добре знаеш какво всъщност цели той.
— Мисля, че съм единственият, който го знае.
— Какво?
— Нищо, мърморя си.
— Пропиля много пари.
— Все още не.
— Не забравяй какво ти казах. Не умееш дори да броиш.
— Затова наемам хора, които умеят, Ал.
Той сложи листа върху другите, отпусна се на стола си и доби странен израз.
— Какво си намислил?
— Един куп чудати идеи. „Барин“ не си струва да хвърлям толкова много усилия.
— Тогава?
— Има нещо друго.
— Ще ми го кажеш ли?
— Да, когато мога. — Запалих цигара и му предложих една и на него. — Какво стана с братята Гуидо?
Ал запали от клечката, която му поднесох и издуха дима в пространството помежду ни.
— Обичаш да смразяваш кокалите на човек, нали?
Чаках.
— Всичко е замряло в очакване, докато тези момчета не върнат стоката. Повече не знам. Никой не приказва пред мен.
— Тогава изкажи предположенията си. Бива те за това.
— Предполагам, че някъде се търкалят ужасно много пари, но никой не може да ги намери. Главорезите отново изпълзяват на припек и договорите с тях са готови за подписване. Старият Гуидо е завел семейството си в Южна Америка за всеки случай, но по-младият не се оказа толкова съобразителен и имението му в Джърси е завардено отвсякъде. Знам само, че са уплашени до смърт и че са хвърлили щури мангизи, за да открият изчезналата пратка.
— Браво на тях.
Ал прибра листата в един плик и ми го подхвърли.
