и хубаво. Следващият път обаче няма да е така. Ти вече не си малко момиченце. Когато махнеш тези дрехи, отдолу се показват прекрасни женски извивки и хубава мека плът. Не мога да издържа този тормоз. Отразява се зле на инструмента. Някога наричахме това любовни болки.
Тя съблече сакото си и го хвърли върху люлеещия се стол. Започна да разкопчава ризата си, но аз оставих своята лампа на земята и я сграбчих преди да успее да я разтвори. Шарън се усмихна и поклати глава.
— Миналия път исках да ме вземеш, но ти не пожела. Сега искам да не ме вземеш.
— Стига с тези глупости! — почти изкрещях.
— Моля те, Куче! Само сега! Няма да се случи втори път.
— Слушай, нямам нищо против фантазиите, но…
— Понякога човек живее с фантазиите си дълго време. Моля те, Куче!
Тя ме отблъсна с малките си нежни ръце и отиде до гардероба. Наблюдавах я докато бавно се съблича и вътрешностите ми отново се обърнаха. На бледата жълта светлина беше по-красива от всякога, но някак си с по-различна красота — млада, несъзнателна. Когато свали всички дрехи, Шарън отметна завивката и се мушна в леглото.
Погледнах я, зачудих се с какво ли се захващам, после също се съблякох, но не със същата неосъзнатост. Направих го бързо, угасих двете лампи и легнах до нея.
— Само ме прегърни — каза тя.
Аз исках да кажа същото, но не го направих.
12
Пистолетът се оказа в ръката ми с дръпнат предпазител в момента, в който докоснах дръжката на вратата. Лий беше типичен нюйоркчанин и обикновено се барикадираше с тройна заключалка, но сега вратата се отвори съвсем лесно. Вях стигнал прекалено напред, за да мога да се върна, така че се изтъркалях на пода до най-близкия ъгъл, готов да засипя с олово всеки, който решеше да тръгне срещу мен.
Изчаках, заех по-удобна позиция и пак изчаках. Нищо не се случи. На обедните слънчеви лъчи, струящи през прозореца, танцуваха кълба прах, а уличният шум се чуваше като тихо боботене. След като минаха още трийсет секунди станах и се запромъквах към стаята, в която спях. Никой не беше ровил в нея, беше тиха и спокойна.
Стаята на Лий отсреща беше затворена, а на пода се търкаляха няколко писма и един вестник. Стигнах до него бързо, ритнах го и зачаках да видя какво ще се случи. Нищо.
Но този път чух шум — едва доловим стон и бълбукане. Завесите все още бяха пуснати и почти пипнешком преминах през неоправената спалня на Лий към банята. Странните звуци се усилиха, стихнаха, после пак изригнаха, странно истерични.
След това разбрах какви са те, прибрах пистолета и отворих вратата толкова бързо, че едва не счупих езичето на бравата. Лий беше във ваната със завързани зад гърба ръце и крака, а устата му бе залепена с широка хирургическа лепенка. Тежкият метален стол от бюрото бе хвърлен върху него, за да не му позволява да мърда, а кранът бе пуснат да тече съвсем слабо, за да направи смъртта бавна и мъчителна. Мускулите на врата му се бяха превърнали в корави въжета от напрягането да държи лицето си над водата, а очите му бяха разширени от ужас.
Спрях крана, вдигнах стола и извадих Лий от ваната. Когато развързах ръцете и краката му, отпускането на огънатото му тяло го накара да повърне и аз махнах лепенката от устата му, преди да се е задушил. Лий ме погледна, простена глухо и изгуби съзнание.
Освен лекото пребледняване по слепоочията, по него нямаше други следи от насилие. Сложих го в леглото, разчистих и седнах до него, за да разхлаждам челото му с мокра кърпа. След малко клепачите ми се раздвижиха.
— Спокойно — казах аз. — Не се насилвай. Ще поговорим по-късно.
Той едва забележимо кимна.
— Ранен ли си?
Едната му ръка направи отрицателен знак.
— Добре тогава. Стой тук.
Намокрих кърпата отново, сложих я на челото му, излязох от стаята и заключих външната врата. Продължавах да се проклинам, задето бях такъв идиот да си мисля, че това няма да се случи. Бях изложил на опасност всички, до които се бях докоснал, защото не допусках, че онези ще бъдат достатъчно тъпи, за да поискат да пуснат в действие цялата мръсна машина, но пак се бях заблудил. Нямаше смисъл да се опитвам да проследя извършителите. Ваната беше почти пълна, което означаваше, че водата е текла дълго време и всички са имали достатъчно време, за да се изпарят. Операцията е била съвсем проста. Хванали са го, когато се е качвал с пощата, насочили са пистолет, влезли са в апартамента му и са го праснали с нещо. Вдигнах писмата от пода и след това погледнах датата на вестника. Беше от вчера. Това означаваше, че са го пипнали още предишната вечер, когато се е връщал от работа. Чакали са цялата нощ, с надеждата да ме пипнат и когато не съм се появил, са решили да ми оставят подарък.
Когато се досетих, изругах още веднъж, втурнах се в банята, отпуших канала на ваната, изхвърлих смачканите лепенки в клозета и върнах стола зад бюрото, където му беше мястото. Когато минах покрай Лий, видях как очите му се разширяват отново и му казах:
— Облечи се и се приготви да играеш роля.
Едва имах време да сваля сакото си, да прибера пистолета и да набера номера на Лийлънд Хънтър, когато на вратата се почука. Казах на секретарката му да изчака и отидох да отворя. Бяха същите две ченгета, Тобано и партньорът му, и държаха насочени пистолети.
— Не стойте там — казах аз. — Влезте. Говоря по телефона.
Обърнах се, за да вляза вътре, но Тобано ме спря.
— Почакай малко, приятел!
Направиха всичко по класическата полицейска процедура, а колегата на Тобано дори провери телефонния разговор. Каза на секретарката на Хънтър, че ще се обадя пак и затвори. Преди да успеят да огледат стаите, Лий се появи обут в долнището на пижамата си и започна да се почесва, сякаш току-що го бяха измъкнали от леглото. Дори успя да се прозине.
— Какво, по дяволите става тук, Куче?
— Знам ли? — Погледнах двете ченгета. — Може ли да ми кажете за какво е всичко това?
— А може ли най-напред да поогледаме?
— Оглеждайте.
— Можете да ми оправите и леглото — обади се Лий.
Партньорът тръгна из стаите, а Тобано остана при нас. След малко се върна и поклати глава.
— Чисто е.
Пистолетите изчезнаха под шлиферите им.
— Е? — подканих ги. Едрото ченге кимна.
— Получихме сигнал, че тук има труп.
Лий се направи на усмихнат.
— Жената, която чисти, веднъж ми погоди тоя номер, когато ме намери припаднал на пода.
— Не се е обадила жена — каза ченгето.
— Анонимен сигнал?
— Всички са такива. Това там твоята стая ли е?
— Аха.
— Оправена е.
— Аз съм подреден човек.
— Тук ли беше цяла нощ?
— Арестуван ли съм?
— Не си.
— Тогава да зарежем въпросите. Дори не ми прочете правата ми.
